– Имаш късмет с тази кола – отбеляза Зоуи, когато наближихме мола. Сензорният уред за "мъртва точка" в колата, показващ наличието на други коли от страната на шофьора или отзад, току-що бе издал мелодичен звук. – Винаги ти сигнализира, когато там има автомобил. По време на шофьорския курс, ние винаги сами трябваше да проверяваме за "мъртви точки". Но нали се обучавахме на едни трошки.
Не успях да се сдържа и прихнах.
– Винаги си длъжна да проверяваш независимо дали шофираш някоя трошка, или не. Обикновено виждам другите коли, преди системата да ме предупреди.
Тя въздъхна натъжено.
– Жалко, че нямам право да шофирам. Малко преди да тръгна от Юта получих разрешение да се явя на изпит за шофьорска книжка.
– Без присъствието на родителите не можеш да шофираш до тук, само в Калифорния – напомних ѝ аз.
– Аха. – Тя се сви умърлушено на седалката. Приличаше на обикновено девойче, а не на член на древна световна организация, която прикриваше съществуването на свръхестествени същества. – Сигурно някой би могъл да подправи документите, така че да ми станеш официална настойница. Искам да кажа, как иначе ще получа шофьорска книжка? Освен ако някой просто не ми осигури фалшива на името на Зоуи Ардмор. Иначе съм доста добър шофьор.
– Ще трябва да попиташ татко – отвърнах, чувствайки пристъп на вина. Това всъщност не би било трудно да се осъществи, ако се използват някои от връзките на алхимиците. Ако успеем да го уредим, без да го съгласуваме с баща ни, вероятно ще ни смъмрят, а ако го попитаме. Ами, нещо ми подсказваше, че той сигурно ще реши, че в момента не е нужно. – След като татко не е повдигнал този въпрос, навярно мога просто да се съсредоточиш върху обучението си. Работна ни винаги е с предимство.
Зоуи нямаше как да възрази срещу това.
– Като заговорихме за приоритети. – поде тя, след като дълго се взира в другите коли – някога замисляла ли си се, че това, което вършите с госпожа Теруилиджър, не е особено редно?
Потрепнах, макар да знаех, че нямаше как да знае за нашите магии.
– Какво имаш предвид?
– Не зная точно. Просто, ти вече си завършила гимназия. Тук си, за да изпълняваш специална мисия на алхимиците, но изглежда, наистина си много старателна в часовете – особено за тези проекти с нея. Струва ми се дори, че отношенията ви са лични. Държите се като приятелки. Нямаше да е нещо особено, ако беше по време на часовете, но ти винаги изпълня наш нейни поръчки, които не приличат много на учебни задачи. Няма нищо лошо да търсиш приятелство и да общуваш с хората, но. Не можеш да го правиш в ущърб на мисията ни. Какво би казал татко по този въпрос?
Застинах неподвижно и дълго обмислях отговора си.
– Имаш право. Трябва да съм по-внимателна. Просто ми е трудно, когато разговаряме за Гърция, защото ужасно ми се иска да отида там. Обичам да слушам историите ѝ. Но това, разбира се, не е оправдание. Предполагам, че просто понякога се отпускам, защото всичко е спокойно около Джил и останалите. Трябва да върша нещо, за да си запълвам времето, а не мога, естествено, да го пилея с тях.
– Можеш да го прекарваш с мен – рече сестра ми с надежда.
Изгледах я продължително и накрая ѝ се усмихнах.
– Така и ще направя. Заедно ще вършим повече неща – няма да си говорим само за мисията. Ще е добре повече да излизаме заедно, както сега. И ще се опитам това да се случва по-често – макар че не искам да изглеждам прекадено незаинтересована в часовете. Не бива да рискувам да си навлека неприятности, задето съм се отпуснала по някой предмет. – Всъщност учителите ме оценяваха толкова високо, че дори можех да пропусна остатъка от семестъра.
Слава Богу, историята, която ѝ пробутах, явно я удовлетвори напълно, тъй като в момента Зоуи изглеждаше възхитена от предстоящото укрепване на сестринската ни връзка. А най-важното бе, че повече не спомена баща ни. И той, като нея, не би заподозрял, че се занимавам с магии, но не би му харесало, ако имам какъвто и да било личен живот.
– След като купим маратонките, можем да хапнем сладолед – предложих, за да скрепя примирието помежду ни. – да видим дали ще успеем да намерим шоколадов сладолед с орехови ядки.
Тя се ухили при този намек за стария ресторант близо до квартала, в който бяхме отраснали. В менюто винаги пишеше: "Поръчайте от нашия специален сладолед за деня". Но всеки ден въпросният специалитет беше шоколадов сладолед с орехови ядки. Когато веднъж баща ми го спомена на възрастната собственичка, тя само вдигна рамене и рече: "Досега не съм открила нищо по-специално. Тогава защо да го променям?" Това се превърна в шега помежду ни, дори в нещо като семейна традиция.