– Донеси само себе си – прекъсна ме тя, а в гласа ѝ прозвуча развеселена нотка. Границата между раздразнението и обожанието помежду ни понякога беше доста тънка. – Кога заминаваш?
– Лиса каза, че навярно ще е след няколко часа, което означава, че в най-скоро време трябва да потегля за летището. Тя ще ми съобщи допълнително точния час на полета, а преди това трябва да уреди някой да говори с Нийл. – Сигурен бях, че той няма да бъде удостоен с кралско обаждане. За разлика от някои други личности.
– Ами, бъди внимателен. Но, леле, каква възможност е това! – Буквално чух как тя превключи в интелектуален режим. Всъщност Сидни винаги е на този режим, но понякога това се усещаше по-осезаемо. – Аз като че ли изгубих вяра, че мога да открия начин да бъде предотвратено превръщането на хората в стригои.
– Още нищо не е сигурно – напомних ѝ. – Може да се окаже, че няма какво да се види. Или аз може да не съм способен да го открия. – Започнах да осъзнавам цялата тежест, стоварила се изненадващо върху плещите ми. Това бе загадка, която вълнуваше някои от най-великите и ярки умове през последните няколко месеца. Сега се бяхме натъкнахме на много сериозна следа.
но точно аз ли трябваше да я проверявам? Кой бях аз, че да разгадая тайните на духа? Соня беше много по-подходяща от мен за целта.
– Ако нещо може да се направи, ти ще го сториш – увери ме Сидни, отгатнала обзелата ме неувереност. – Вярвам в теб.
– Казваш го, защото си ми гадже.
– Казвам го, защото е истина.
По-късно, докато си събирах набързо багажа в пътния сак, почти съжалих, че Сидни ми се обади. Всъщност разговорът само направи раздялата още по-мъчителна. Никога – дори и когато бях обсебен от Роуз – не съм се терзал, че ще бъда далеч от избраницата си. Щях да отсъствам само два дни, а отчаянието вече ме налегна. Каква ирония на съдбата, че някога имах гаджета, с които исках да съм разделен за няколко дни. Добре де, всъщност за доста дни. Всичко приличаше на лудост, но аз бях луд по Сидни.
Лиса ми изпрати информация за полета и аз взех такси до летището. Сидни щеше да ме убие, ако оставех Ивашкинатора на дългосрочен паркинг. Трябваше да се срещна с Нийл пред гишето на авиокомпанията и тутакси го забелязах, заради високия ръст и скованата поза. Но за мое удивление, до него зърнах една по-ниска и русокоса фигура. Когато приближих, Сидни се обърна и ме посрещна с хладното, делово изражение на алхимик.
– Виж ти, Сейдж старша – промърморих, надявайки се да не е прозвучало сякаш искам да я притисна до стената и да впия устни в нейните. – И теб ли изпращат на това откачено приключение?
– Сидни беше достатъчно любезна, за да ме докара – отвърна Нийл разсеяно.
– Наистина много мило от твоя страна – съгласих се, като се стараех да говоря колкото може по-снизходително. Просто предположих, че двете със сестра ти сте някъде навън, заети със строго секретно цветово кодиране. Или каквото там, вие, момичета, правите за забавление.
Сидни скръсти ръце пред гърдите си и ме изгледа строго.
– Променихме програмата си, за да съм сигурна, че вие, момчета, сте се качили благополучно на самолета. Трябваше да дойда до тук и да се уверя, че ще се появиш навреме. Знаеш, че това е много сериозно.
Свих рамене.
– Щом казваш.
Тя изглеждаше досущ като безупречен, раздразнен алхимик, на когото е писнало да се разправя с такива като мен. Сега, повече от когато и да било, ми се прииска да я разцелувам.
– Нямаме време за вашите спорове, приятели – прекъсна ни Нийл. – И това наистина е сериозно. – Погледна към монитора. Сидни издебна този миг, за да срещне погледа ми. Устните ѝ се извиха в мимолетна усмивка, която мигом се стопи, когато Нийл отново се извърна към нас. – Време е да вървим. Трябва да ни чекират.
– Приятен път и късмет – кимна тя, не по-малко делова от него.
– Ние сами творим късмета си, Сейдж.
Това едва не пропука самообладанието ѝ. Беше наша стара шега и аз се зарадвах, че Нийл беше доста разсеян, за да не долови интимните намеци или езика на телата ни. Двамата със Сидни стояхме на прилично разстояние, но аз усещах всеки сантиметър, който ни разделяше, всяко кътче от тялото ѝ. За всеки минаващ покрай нас, навярно беше съвсем очевидно, че едва се сдържаме да не разкъсаме дрехите си.
Тя се сбогува с нас и си тръгна, без да се обръща, но когато се наредих на опашката пред гишето, получих есемес от нея: " Обичам те"
За толкова кратко разстояние ни бяха взели билети в икономичната класа. Това ми спести изкушението от безплатния алкохол, тъй като главата ми трябваше да остане бистра, за да съм в синхрон с духа. За щастие Нийл се оказа мълчалив спътник и аз се опитах да се развлека с "Великият Гетсби", шедьовъра на Скот Фицджералд. Сидни беше ужасена, когато установи, че в домашната ми библиотека има само един речник на бармана и стар брой на списанието за мъжка мода "Бскуайър". В отговор на разпалената ѝ молба ѝ обещах да прочета нещо по-стойностно. Докато четях романа, се опитвах да се настроя на дълбокомислена вълна, но незнайно защо си представях само как устройвам щури купони.