Нина и Олив обитаваха строго охранявана, сравнително усамотена къща в предградията на Далас. Така съществуваше по-малка вероятност съседите да забележат странната охрана от пазители, обикалящи имота. Паркирахме наетия автомобил на алеята и през прозореца съзрях позната фигура, разположена на шезлонг на верандата, с крака, преметнати през парапета. Побиха ме тревожни тръпки.
– Май нищо няма да се получи – промърморих.
Роуз се надигна, когато се появихме на верандата. За миг се пренесох във времето и мястото на първата ни среща, също на една веранда. Но тя беше покрита със сняг и беше част от тузарски ски курорт. Тогава красотата ѝ секна дъха ми и сега, след цялото това време, все още не бях безразличен. Дългата ѝ тъмна коса се стелеше по раменете, а в кафявите ѝ очи пламтеше огън, едновременно опасен и примамлив. Същата смесица излъчваше и тялото ѝ, дори в тази непринудена поза и обикновени джинси.
Ала въпреки че ѝ се възхищавах, не изпитвах някогашното привличане, нито болка. Разбира се, в мен винаги щеше да остане огорчението от безчувствения начин, по който тя сложи край на кратката ни връзка, но сърцето ми вече не биеше лудо щом я зърнех. Не се чувствах опустошен, задето любовта бе изтръгната от живота ми. Дори вече не изпитвах омраза към нея. Улових се, че мисля най-вече за Сидни, с дългите ѝ стройни крака, кръстосани под нея, докато четеше книги върху леглото ми, с лице, огряно от златистата слънчева светлина, когато вдига глава и ми се усмихва многозначително.
– Бързо сте пристигнали – казах, вместо приветствие. – да не би Великов да е изкривил времето и пространството, за да се доберете тук толкова бързо? Той може да го направи, нали? – Кралският двор на мороите се намираше в Пенсилвания и тяхното пътуване беше по-дълго от нашето.
Роуз се усмихна, но аз долових известна предпазливост в нея. Тя не знаеше какво да очаква от мен и се опасяваше, че мога да направя някаква сцена. Не я обвинявах. Вероятно затова бе излязла де ме посрещне на верандата, преди да ме въведе при останалите.
– Не и днес. Извадихме невероятен късмет и се качихме на самолета веднага щом научихме за това. Пристигнахме тук преди около час. – Тя стисна ръката на Нийл. – Аз съм Роуз.
– Нийл – представи се той и сведе глава в знак на уважение. – За мен е голяма чест да се запозная с вас. Вашите геройски приключения с Дмитрий Великов са се превърнали в легенда.
– Хм, благодаря – промърмори тя. Приятно бе да се види, че поне една жена беше имунизирана срещу този акцент. Това не означаваше, че Роуз не си припада по чужди акценти. Просто предпочиташе онези от другата страна на Европа. – Ако искаш да се запознаеш с него, той е вътре.
Лицето на Нийл светна.
– Би било страхотно. – Хвърли ми неуверен поглед и аз му махнах с ръка да влезе.
– Върви. Аз ще съм добре. А и това е не особено деликатният начин на Роуз да каже, че иска да поговори насаме с мен. Иди да се поклониш пред героя.
Нийл не се нуждаеше от ново подканяне. Тя го изпрати развеселено с поглед, сетне се извърна отново към мен и лицето ѝ доби по-сериозно изражение.
– Предположих също, че ще искаш да запалиш цигара. Сигурно едва издържаш след, колко, три часа? – подразни ме тя.
– Три часа? По дяволите, Роуз. Вече шест седмици не пуша.
Шокираното ѝ изражение беше най-приятната гледка за целия ден. Ако трябва да бъда честен, удивлението ѝ не беше съвсем необосновано. Докато ходех с нея, почти бях отказал цигарите, макар че няколко пъти не издържах и отново пропушвах, така че накрая зарязах тези опити.
– Ти. Си ги отказал?
Пъхнах ръце в джобовете и се облегнах на перилото.
– Това е лош навик.
– Леле. Ами, браво на теб. – Бившето ми гадже преодоля изумлението си и явно реши да оцени допълнително новоизлюпената ми порядъчност. – Освен това чух, че си постъпил в колеж?
– Аха. Посещавам часовете по изобразително изкуство. Току-що завърших един проект, символизиращ еволюцията от древните австралопитеци до съвременните хора, обсебени от модерните безсъдържателни медии. – Думите се лееха с лекота от устата ми и аз се зачудих колко ли червени точки щях да спечеля, ако Сидни беше тук.