Освен Роуз, Дмитрий и Нийл, в стаята имаше още трима пазители. Сцената беше комична, като се има предвид колко кротка бе Олив. Всъщност в момента Дмитрий се опитваше да го обясни на единия от тримата пазители:
– Повярвайте ми, тя вече не е стригой. Няма нужда от такава засилена охрана. От нейна страна не ни грози никаква опасност.
Ала другият пазител не изглеждаше убеден.
– Изпълняваме заповеди.
Разстроен и обезсърчен, Дмитрий прокара пръсти през косата си. Той най-добре от всеки друг знаеше, че преобразеният стригой вече не обладаваше същността на неживите създания. На практика всички го знаеха, но страхът още оставаше вкоренен в някои хора. Като ме видя, Дмитрий прекрати спора и ми се усмихна чистосърдечно. Напоследък на двамата ни се бе наложило да прекараме доста време заедно и при все че ми беше трудно да се примиря, задето Роуз ме изостави заради този руски богатир, не можех, макар и неохотно, да не изпитвам уважение към него.
– Ейдриън – заговори той, – радвам се, че си тук. Надяваме се, че благодарение на бързите си действия, ще открием нещо, което не успяхме при опитите и изследванията.
Той продължи да говори, но вниманието ми бе приковано към Олив. Призовах магията на духа, за да видя аурата ѝ, която се оказа смесица от това, което очаквах за един дампир, и нещо неочаквано: блестящи златисти сияния, характерни за владеещите магията на духа. Ала докато я наблюдавах, блясъкът на златото постепенно чезнеше. Използвах още от магията и чух как Нина затаи дъх. Може би беше твърде изцедена, за да призове сама духа, но за нея навярно беше очевидно колко много от силата му използвах. Отново се концентрирах върху Олив, като се опитвах да пренебрегна аурата ѝ и да надникна по-дълбоко в същността ѝ. Досега никога не го бях правил и се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал. Дори не бях уверен дали ще постигна нещо. Просто действах импулсивно.
Стиснах зъби и се съсредоточих още повече. Ето. Трудно бе да се види. По-скоро беше усещане, а не конкретен образ. Но всяка частица от съществото на Олив беше заобиколена от същото златисто сияние. Не успях да видя нищо на клетъчно или на някакво друго ниво, но внезапно разбрах, че цялата е обвита от духа. И също както в аурата ѝ, той гаснеше с всяко нейно дихание. Все още имаше много, но предвид съотношението между това, което виждах сега, и времето, изтекло от спасението ѝ, имах предчувствието, че магията щеше да се разсее най-късно до няколко часа. Примигнах и духът, който ме изгаряше отвътре, угасна. Олив отново изглеждаше нормална.
В стаята цареше тишина. Откъснах поглед от нея и огледах останалите. Всички се взираха с очакване в мен. Преглътнах и за секунда безпокойството в гърдите ми нарасна. Мащабите на ставащото ме зашеметиха. Бяхме на прага на едно от най-великите открития в историята на нашата раса и всички очакваха аз да го разгадая. Аз! Какво си въобразяваха? Не бях гений като Сидни. Бях просто един безделник, който всеки ден се бореше с изкушението да не посегне към алкохола и дори не можеше да дочете "Великият Гетсби." Кой бях аз, че да направя това?
В съзнанието ми изплува лицето на Сидни, спокойно и прекрасно. "Вярвам в теб. "
Тревогата ми изчезна. Поех дълбоко дъх и срещнах погледите на онези, които ме наблюдаваха в спалнята. Кой бях аз, че да направя това?
Аз бях Ейдриън Ивашков. И смятах да поема нещата в свои ръце и да раздавам заповеди.
– Ако искате да имате поне някакъв шанс да разберете как да спасите другите, трябва да изпълните съвсем точно това, което ще ви кажа. При това веднага.
ГЛАВА 9
Сидни
Пътуването на Ейдриън не биваше да ме безпокои чак толкова силно. И без това през този уикенд нямаше да мога да прекарам много време с него. Но мисълта, че беше толкова далеч от мен, силно ме измъчваше. Дори и когато не бяхме заедно, винаги имах усещането, че той е близо до мен – дори ако "близо" означаваше да е в другия край на града, в "Карлтън". В Палм Спрингс чувствах, че държа всичко под контрол, сякаш можех да измеря крачките помежду ни или да си представя нишки светлина, които ни свързват, където и да се намираме. Но Тексас беше извън обсега на моя контрол. Ейдриън беше напуснал нашето уютно гнездо и се бе впуснал по света, изоставен на произвола на съдбата.