Поне не ми се налагаше да лъжа Зоуи относно причините за провалената ни разходка. Нийл трябваше да бъде откаран до летището, а откриването на метод, който да предотврати превръщането на различни същества в стригои беше с огромен приоритет сред алхимиците и организацията беше готова да окаже помощ на мороите. Когато Зоуи ме попита защо Нийл просто не вземе такси, използвах същото извинение, което ми послужи пред Ейдриън и самия Нийл – исках лично да се убедя, че са излетели. И тъй като Зоуи вярваше, че мороите и дампирите са лекомислени и ненадеждни, тази версия свърши работа.
Така си осигурих малко свободно време, за да се отбия на връщане от летището в магазина "Ню Ейдж" и да се снабдя с образци от скали и кристали, с които да изпробвам свързването на елементите. Макар на теория да имах няколко идеи за намирането на заместител на болестта, засега с нищо не ми бе провървяло. Все пак разполагах с време до завръщането на Маркъс, но се тревожех дали ще успея да спазя обещанието си пред него, ако нищо не мога да измисля.
Влязох с покупките в кабинета на госпожа Теруилиджър и ѝ заварих зад бюрото, заета да проверява тестовете. Вдигна за миг очи към мен, но пак ги сведе към тетрадките, без дори да ме попита защо съм дошла. Затворих вратата, като първо обърнах отвън наскоро поставения от нея надпис "Моля, почукайте" и едва тогава се залових за работа. Земята и огънят бяха любимите ми елементи, но за тези опити се придържах само към първия елемент. Просто беше по-лесно да си изтупвам пръстта от дланите си, отколкото да се мъча да прикривам следите от дима в кабинета. Заех се с първия минерал – циркон, от който се добива металът цирконий. При все че почувствах как магията се прелива в него, нещо не беше както трябва. Занесох го за потвърждение на госпожа Теруилиджър, тъй като тя беше по-опитна от мен в усещането на магията в обектите и хората. Тя поднесе циркона към светлината и го оглежда няколко минути, преди да поклати глава.
– Има малко магия, но не толкова много, колко го долових, че призоваваш в него. Не е наситен с цялата магия. – Върна ми кристала. – Може да се окаже достатъчно за твоите цели, но предполагам, че навярно се стремиш да постигнеш максимален резултат.
Кимнах. Не ѝ бях обяснила какво точно правя, а и тя не ме попита. Изглежда, беше доволна, че сама изучавам магьосническото изкуство. Върнах се до работната маса и продължих опитите с други два минерала, но и с тях резултатите останаха разочароващи. Единият изобщо не поемаше магията. Другият я задържаше за кратко и след това магията изчезваше. Отидох до бюрото и се отпуснах на стола. Чувствах се победена.
– Лесните варианти се изчерпват – промърморих повече на себе си, отколкото на госпожа Теруилиджър. – Халидът и болеитът са най-добрият избор, но рядко се срещат. Май ще се наложи да поръчвам от доставчици на минерали по интернет.
Госпожа Теруилиджър нямаше възможност да отвърне подобаващо на геоложките ми брътвежи, защото някой почука на вратата. Побързах да пъхна камъните в джоба си и си придадох изследователски вид, когато тя извика на посетителя да влезе. Предположих, че Зоуи ме е открила, но за мое изумление в кабинета влезе Анджелина.
– Знаеш ли – поде тя без заобикалки, – че е много по-трудно да напъхаш органите обратно в тялото, отколкото да ги извадиш оттам?
Затворих очи и преброих наум до пет, преди отново да ги отворя.
– Моля те, само не ми казвай, че си изкормила някого.
Тя поклати глава.
– Не, не. Забравих домашното си по биология в кабинета на госпожица Уентуърт, но когато се върнах, за да го взема, тя вече си бе тръгнала и бе заключила вратата. Но домашното е за утре, а аз и без това съм загазила по биология, така че се налагаше да го взема. Затова излязох навън, заобиколих сградата, открих, че не е проблем да отворя прозореца и.
– Почакай – прекъснах я. – Проникнала си без разрешение в кабинета?
– Да, но проблемът не е в това.
Чух зад гърба си сподавения смях на госпожа Теруилиджър.
– Продължавай – изрекох уморено.
– Ами, когато се изкатерих и се промъкнах през прозореца, нямах представа, че от другата страна е пълно с разни боклуци и се блъснах в онези пластмасови манекени. Сещаш се, дето са в човешки ръст, с всички органи вътре? И тряс! – Анджелина разпери ръце за по-голям ефект. – Навсякъде се посипаха органи. – Млъкна и се вторачи очаквателно в мен. – Е, какво ще правим? Не бива да си имам неприятности с нея.