– О, Сидни. Защо трябва да е един от онези тъпи Воини?
Заключих кабинета.
– Ами, формално погледнато точно в момента той не е един от тях.
– Но отново може да стане – изтъкна тя унило, едва тътрейки се до мен, докато вървяхме към автобуса за общежитието. – А ако го направи, никога няма да преодолее всички онези тъпи забрани да няма нищо общо с дампири. Рано или късно ще започне отново да излиза с някое момиче от човешката раса, а тъй като сме тук, аз няма да мога да направя нищо по въпроса.
– Какво точно искаш да кажеш? – попитах предпазливо.
Лицето ѝ светна за кратко.
– Ами, ако бяхме у дома, можех просто да предизвикам новите му приятелки на дуел.
– Е, тогава да се надяваме, че скоро няма да си намери нова приятелка.
Когато стигнахме до общежитието, я оставих на фантазиите ѝ и всяка от нас се прибра в стаята си. Зоуи ме чакаше, свъсена над някаква изпомачкана книга.
– Къде беше? – попита. – Нали не си била през цялото време на летището? – Изгледа ме замислено. – С госпожа Теруилиджър ли беше?
– Всъщност бях с Анджелина. Трябваше да ѝ помогна с един, хм, проблем за нейния час по биология.
– Ето че отново се занимаваш с ненужни неща.
Ситуацията, в която се бяха оказали Анджелина и Трей, ме накара да се замисля за моето положение, а и нямах нерви да слушам алхимичните словоизлияния на Зоуи.
– Налагаше се да го направя. Нуждая се от присъствието на Анджелина тук, в "Амбъруд", а това означава, че тя не бива да си навлича гнева на учителите. – Възседнах на обратно стола зад бюрото и подпрях брадичка на облегалката. – Нали най-голямото ти желание е да станеш достоен алхимик? Тогава не се колебай да откликнеш мигновено на възникналия проблем. Планирай предварително, оглеждай нещата мащабно и в перспектива и тогава никога няма да ти се наложи да се сблъскваш с подобен проблем. По-добре е да се предпазиш от огромна катастрофа, отколкото да се мотаеш поради нежелание да се затормозяваш с наглед дребни и незначителни главоболия.
– Добре, добре – рече тя, обидена от мъмренето ми. – Разбрах. Не е нужно да ми четеш лекция.
– Извинявай – отвърнах, но не се чувствах много виновна. – Ти дойде тук, за да се учиш. Аз само се опитвам да помогна.
Зоуи ми се усмихна вяло.
– Зная. Тук съм заради професионалните задължения. Просто понякога ми е трудно да забравя, че си ми сестра. Ти наистина си много добра в работата си, макар че. Се отнасяш към мен все едно съм просто поредният алхимик. Ще трябва доста да се постарая, докато и при мен се получи.
Потръпнах. Тя смяташе, че ми прави комплимент, задето можех да забравя за роднинските ни отношения и да се съсредоточа с цялото си сърце и душа върху задълженията на алхимик. Ала аз не се гордеех с това. Всъщност се почувствах неудобно и кимнах към книгата в ръката ѝ.
– Какво четеш?
Въпросът ми я изтръгна от ролята на делови и старателен бъдещ алхимик и тя свъси вежди.
– Не зная. Някаква пиеса от Шекспир за часа по английски. Трябваше да си изберем една за утре и аз реших, че тази става, тъй като не е много дълга. – Вдигна книгата. – "Ричард III". – Но още не съм я зачела.
– По дяволите! – възкликнах аз.
– Кофти пиеса? – предположи Зоуи.
– Пиесата е страхотна, но може би не е най-подходящата за теб. Виж дали не можеш да намериш екземпляр от "Сън в лятна нощ". Тя е по-лека и може би по-подходяща за теб. – Замислих се за романтичните неволи на моите приятели и не можах да сдържа тъжната си усмивка. – А и ти всъщност живееш и подобна пиеса. – Засмях се, когато тя не разбра подтекста. – Забравих, че това не беше част от стандартната учебна програма на татко. Повечето от литературните си проучвания съм ги правила сама.
Тя кимна и внезапно очите ѝ се разшириха.
– О! Едва не забравих да ти кажа. Той идва тук. Татко.
Изправих се рязко на стола.
– Кога?
– Следващата седмица. – Опитах се да се успокоя. Знаех, че реакцията ми е по-силна от обикновена изненада. Определено не можех да ѝ позволя да разбере, че се страхувам. – Иска да говори с нас за мама и за изслушването. Имат определена дата за следващия месец.
Това беше новина за мен, макар че не би трябвало да се изненадвам, че не съм в течение на събитията. В крайна сметка Зоуи бе доказала, че е много по-предана дъщеря, отколкото аз. Съвсем естествено бе той да съобщи първо на нея.
– Той смята да ни помогне да се подготвим – продължи сестра ми. – За да сме наистина готови да се борим за него.
– Аха – промърморих аз.
Зоуи се тръшна отново на леглото и се втренчи мрачно в тавана.
– Ще ми се всичко вече да е свършило. Не, иска ми се да съм на осемнайсет като теб и да съм свободна.