Можех да използвам доста определения, за да опиша себе си, но "свободна" не беше първото, което обикновено ми идваше на ума.
– О, Сидни – тъжно изрече Зоуи. – Защо тя постъпва така?
– Защото те обича – отвърнах тихо.
– Това не е обич.
Зарадвах се, че Зоуи не се задълбочи по темата, защото бях напълно сигурна, че няма да запазя хладнокръвие, ако ми тръсне някое от изтърканите определения за обичта, които несъмнено ѝ се въртяха в главата.
– Мама няма да може да си съперничи с образования и културен начин на изразяване на баща ни – отбелязах аз. – Но много я бива да измисли някоя готина и забавна чудатост. Като онзи път, когато си счупи стъпалото.
– Тогава си счупих крака – уточни Зоуи тихо.
Не казах нищо повече. И не бе нужно, съдейки по блуждаещия ѝ поглед. Когато Зоуи беше малка, искаше да тренира гимнастика и мама го уреди. При инцидент по време на тренировка сестра ми си счупи крака и трябваше да прекара нощта в болница, което я хвърли в отчаяние, защото същата вечер отборът ѝ празнуваше победата. Мама доведе отбора в болницата, за огромно изумление на персонала. Зоуи, която тогава жадуваше за популярност, остана възхитена. Баща ни реши, че инцидентът е доказателство за безсмислеността на тези тренировки.
Когато по-късно същата вечер карах тайфата към дома на Кларънс, чух как телефонът на любовта в чантата ми сигнализира за получаването на есемес. Строгите правила ми забраняваха да пращам или чета съобщения, докато шофирам, ала едва се сдържах да не погледна дисплея. Освен това се стараех да не ползвам телефона, когато имаше друг наоколо. Но щом спрях на алеята за коли пред дома на Кларънс, го измъкнах и прочетох есемеса на Ейдриън: "План за бягство номер пет: Купуваме ранчо за лами в Тексас, където е задължително умните блондинки с кафяви очи да носят секси каубойски одежди." Прочетох съобщението още веднъж и се усмихнах, преди да го изтрия, както правех с всичките му есемеси. Джил, която минаваше покрай мен, улови погледа ми и се усмихна. Понякога телепатичната ѝ връзка с Ейдриън ме караше да настръхвам. А понякога я възприемах като успокояващ дневник, като някой, с когото можех да споделя за любовта си. Наистина не ми харесваше да живея в плетеница от тайни, въпреки че от малка бях отрасла с тях.
Тази вечер никой от нас не беше добра компания. Аз бях вкисната заради Ейдриън, Джил се разкъсваше от дилемата Нийл или Еди, Анджелина се терзаеше за Трей, а Зоуи се тревожеше за нашите родители. Само Еди и Кларънс сякаш си прекарваха добре – е, и Дороти, която се носеше на вълните на блаженството, след като бе дала кръвта си на Джил. Кларънс беше оживен, беше го споходил един от моментите му на бистър ум и просветление, и ни забавляваше с разкази за пътешествията си, докато е бил млад и не е бил толкова изолиран от света на мороите. В една от историите му се разказваше за посещението му в малка, елитна академия за подготовка на дампири в Италия, известна със своята безупречна репутация. Еди попиваше всяка изречена от нашия домакин дума.
– Отвътре страховита, а отвън прекрасна. Целият покрив на сградата представляваше огромна тераса за наблюдение, където студентите често прекарваха вечерите си – разбира се, след тренировките – седяха с чаша кафе и се наслаждаваха на великолепните гледки на езерото Гарда. – Възрастният морой се намръщи. – Не мога да си спомня как се казваше на италиански.
– Лаго ди Гарда – рекох машинално.
– А, да. Точно така беше. И не беше много далеч от Верона. Можеше да се почувства малко от шекспировата атмосфера. – Кларънс се засмя.
Зоуи вдигна глава от остатъка от пицата си и се обърна към Кларънс, нещо много рядко за нея.
– Не го споменавайте.
– Защо не? Той е велик писател. А аз си мислех, че си гоним ценител и почитател на литературата.
Зоуи кимна към мен.
– Това е тя. Аз трябва да пиша за една от пиесите му, а нямам книгата. Не мога да повярвам, че учителката ни задължава утре да ѝ изпратим есемес с избора си. При това е събота! Когато се приберем, ще трябва да потърся на лаптопа някоя онлайн версия.
– Разбирам. – Кларънс се усмихна великодушно. – Е, защо просто не вземеш назаем от мен?
За миг си помислих, че Кларънс ѝ дава разрешение да вземе назаем лаптопа му, което би било невероятно, като се има предвид, че при последното ми посещение в къщата микровълновата фурна беше най-голямото постижения на техниката. Сетне си припомних лавиците с книги, които изпълваха почти всички стаи, и проумях.
– Имате някои от пиесите му? – попитах аз.
– Всички. Пазят се в гаража. Можете да ги разгледате.