Вече го бях правила толкова пъти, че ми бе станало като навик. Блясък изпълни дланта ми и аз бързо я закрих с другата си ръка, в която стисках кристала, предаващ светлината. Солта проблесна за кратко, сетне сиянието помръкна. Дали се получи? Дали кристалът се е заредил с магия? Чувствах, че съм успяла, но не знаех със сигурност. Утре госпожа Теруилиджър щеше да ми каже, но нетърпението ми отново взе връх.
Върнах се на табуретката, сякаш нищо не се бе случило, и написах есемес до учителката си: "Имате ли възможност да наминете довечера към общежитието, за да ви предам домашното?" Ако тя не можеше, аз щях да измисля оправдание, за да се измъкна и да отида у тях, но Зоуи щеше пак да ме разпита. За щастие получих отговор: "Да. Ще се отбия след срещата ми с МУ." Отне ми минута, преди да се досетя че МУ означава Малахи Улф. Пфу!
Зоуи се изправи и се протегна, а после размаха един екземпляр от, Сън в лятна нощ".
– Мисля, че открих каквото трябваше. Надявам се това да свърши работа.
– Аз също – промърморих, като прибрах кристала в джоба си.
Не беше трудно по-късно да се измъкна от стаята си, след като госпожа Теруилиджър се обади и ми каза, че ме чака във фоайето. Видях я край вратата и челюстта ми едва не увисна.
Не само беше гримирана, но и носеше удивително стилна тясна рокля, която изобщо не приличаше на дреха втора употреба.
– Леле. Изглеждате великолепно, госпожо.
Тя засия, докато си приглаждаше полата.
– Така ли мислиш? От години не съм я обличала. Малахи каза, че с този оттенък на розово приличам на ангел на Ботичели.
– Той е казал какво?
– Това не е важно. Просто си бъбрехме в леглото. – Сега вече челюстта ми увисна и едва не се удари в пода. – Кажи сега, какво ти е нужно?
Преглътнах и се опитах да си спомня.
– О, исках само да ви върна това.
Подадох ѝ книга по история, която бях грабнала наслуки, като едновременно изсипах солта в ръката ѝ. Всякакви любовни мечтания изчезнаха за миг. Чертите ѝ се напрегнаха и изостриха, докато внимателно посипа солта върху книгата. Аз стиснах ръцете си толкова силно, че пръстите ме заболяха.
– Така, така, така – промърмори госпожа Теруилиджър тихо. – Виж ти, какво има тук.
– Да?
Тя вдигна поглед и ми се усмихна.
– Поздравявам те, Сидни. Направила си безупречно заклинание с елемента земя.
ГЛАВА 10
Ейдриън
Държах се като пълен гадняр, но не ми пукаше.
Работата беше в това, че изглежда, и на останалите не им пукаше. Може би вече бяха разбрали какво е заложено на карта. Или може би бяха доловили настойчивостта и притеснението ми. Във всеки случай времето изтичаше пред очите ми и проклет да съм, ако позволя на някого да оплеска всичко това.
– Доведете тук лекар – заповядах. – Или медицинска сестра. По дяволите, който и да е, стига да може безопасно да взема кръв. – Не беше необходимо да споменавам, че лекарят трябваше да е морой. Това се подразбираше, но невинаги беше лесноосъществимо. Понякога мороите живееха в уединени колонии. Други се опитваха да се скрият от стригоите, смесвайки се с обикновени хора в гъсто населени райони. Единственият изход бе да се намери някой от втората категория с медицинско образование – и да е някъде сравнително близо.
Дмитрий незабавно излезе от стаята, като още пътьом започна да набира по мобилния си телефон нечий номер. Този път оцених по достойнство експедитивността му.
Нина и Олив се спогледаха стреснато.
– Какво става? – попита Нина настойчиво. – Защо ще ѝ вземате кръв?
– Дано да имате основателна причина – обади се рязко Олив, живнала изведнъж. – Иначе веднага ще се махна от тук. – Тя потръпна. – През последните три месеца се нагледах на толкова кръв, че ще ми стигне за цял живот.
Усмихнах се и част от напрежението ми се уталожи. В двете сестри имаше борбеност и плам, което ми харесваше, а освен това ме развесели увереността на Олив, че може просто така да си тръгне от тук. Като изключим факта, че възстановяването на стригой поглъщаше огромно количество физическа сила, тя никога нямаше да успее да се промъкне безпрепятствено дори само покрай един от охраняващите дампири.