– Твоята кръв би могла да спаси живота на мнозина – заявих, но размислих над думите си. Ако някой стригой разбереше, че не може да превърне жертвата си в себеподобно чудовище, можеше просто да я убие. – Или ами, душите. Никой стригой не може отново да те превърне.
Това донякъде укроти Олив.
– Наистина. Истината ли казваш? Защото. Заявявам го съвсем честно, предпочитам да умра, отколкото отново да премина през онзи ад. – Стисна клепачи, но не успя да възпре сълзите си. – Беше ужасно.
– Зная – уверих я, докато наблюдавах как Нина седна до нея и я прегърна. Разбира се, не знаех. Нямах представа какъв ад е преживяла. – Но сега си имунизирана. А ние се опитваме да разберем дали ще можем да се възползваме от това, което Нина е направила за теб, за да помогнем на другите.
Нина повдигна глава от гърдите на сестра си.
– Мога ли да ти помогна сега с нещо?
– Мисля, че засега твоето участие приключи, въпреки че помощта на друг владеещ духа никога не е излишна. Когато отново бъдеш в състояние да черпиш от магията му – побързах да добавя.
Необикновените ѝ сиви очи се втренчиха в моите.
– Почерпих достатъчно, за да разбера колко много от нея използва преди малко. Аз не бих могла да го сторя.
Не обърнах внимание на забележката ѝ, нито на любопитния поглед на Роуз.
– Това не е вярно. Спасението на сестра та навярно е изисквало също толкова силна магия.
След няколко минути Дмитрий се върна.
– Една медицинска сестра вече пътува насам. Но ще дойде след около час. – За пръв път откакто се познавахме, той ме погледна по-различно. – Това време достатъчно ли е?
– Трябва да бъде – отвърнах, като отново се настроих на вълните на духа, който се излъчваше от Олив. Бяхме изгубили част от духа, но бях сигурен, че е останало поне още малко.
Междувременно се налагаше да планирам следващите ни действия. Соня винаги се беше надявала, че като изучаваме магията в кръвта, ще успеем да повторим магическото заклинание. Не знаех дали това е възможно. Като гледах сега сиянието на духа около Олив, не можех да различа нищо определено, което да ми позволи да направя подобна магия. Може би не притежавах достатъчно умения. Зачудих се дали е нещо също толкова ясно и просто, както когато Нина е използвала магията на духа, за да върне Олив към живите. Ако това беше ключът към загадката, щяхме да се изправим пред няколко проблема. Единият от тях бе, че магията изискваше стригоят да бъде прободен със сребърен кол в сърцето. Другият бе, че дори това да се направи само веднъж, владеещият магията на духа се изтощаваше неимоверно много. Все още дори не можеше да се мисли за масово производство на някаква магическа ваксина.
Като споменах ваксини. Запитах се дали беше толкова просто. Дали бихме могли да инжектираме кръвта ѝ в някой друг? Или да изработим татуировка с нея? Биологичната страна на този въпрос не беше по моята част. Това изискваше някой като Сидни.
Мисълта ме изпълни с копнеж. Искаше ми се тя да е тук. Проверих мобилния си и видях есемеса ѝ за поезията, който ме накара да се усмихна. Опитах се да измисля нещо остроумно в отговор, но в крайна сметка написах голата истина: "Имам нужда от теб. Във всеки смисъл на тази дума."
Беше самата истина. Подобни кризи бяха нейна специалност, а не моя. Пъхнах телефона в джоба си и се опитах да потисна болката от отсъствието ѝ. Ако Сидни беше тук, щеше да действа делово и ефективно. И аз трябваше да се постарая. "Вярвам в теб."
– Нужно ми е някакво сребро – казах, без да насочвам конкретно думите си към някого. – Би било идеално, ако разполагахме с нещо като гилза, изработена така, че в нея да се закрепи шишенце с кръв, но след като предполагам, че никой от вас не е металоработник, ще се задоволя с каквото има подръка.
За съжаление в къщата нямаше никакво сребро. Дори момичетата не носеха бижута.
– Намери магазин, в който продават бижута – заповяда Роуз, като генерал на бойното поле, на един от пазителите. – И донеси някакво сребро.
– Големи мъжки пръстени, ако можеш да намериш такива – додадох аз. – Пет или шест вероятно ще стигнат за шишенцето.
– Само едно шишенце? – попита Олив. Предишната ѝ ожесточеност се бе завърнала. – Можете да вземете колкото кръв е нужно от мен. Ще направя всичко, за да спра това.
– По-кротко, шампионе – усмихнах ѝ се аз. – Няма да ти точим кръвта, когато все още се възстановяваш след тази огромна промяна в живота ти. Освен това аз дори не съм сигурен дали кръвта ти ще задържи магията, когато я вземем от теб. – Видях неразбиращите изражения на околните и осъзнах, че не им бях споделил идеята си. – Тялото ѝ прелива от духа. Не зная дали това създава имунитет, но е единственото, за което в момента можем да се заловим. Ала духът изтича много бързо, затова трябва да побързаме.