Момчето за всичко на Роуз се втурна навън. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака. Роуз се облегна на Дмитрий и въздъхна. Съвсем изненадващо Нийл започна да възхвалява Олив за нейната решителност и смелост. Аз бях твърде неспокоен, за да се мотая наоколо, затова излязох на верандата. За пръв път от много време ми се прииска да запаля цигара. От една страна това беше навик, когато съм изнервен, а от друга притъпяваше поглъщащата природа на духа. Вместо това закрачих напред-назад, като непрекъснато проверявах дали има есемес от Сидни.
– Обаждане ли очакваш? – Нина се появи на вратата, отново увита в одеяло.
Прибрах телефона.
– Просто се надявах да се чуя с някого.
Приятелка?
– Приятел, който е момиче – отвърнах самодоволно. – Имам няколко такива "приятели".
Тя се облегна на стената на верандата, светлините от къщата я осветяваха в нощния мрак.
– И аз така чух. Отначало не разбрах кой си.
– А трябваше ли?
Тя сви рамене.
– Ти и семейството ти сте доста известни.
Не настоях за подробности. Тя можеше да има предвид моята леля Татяна – или майка ми, която в момента се намираше в затвор. Никой не ми казваше къде точно, а когато се опитах да я навестя в съня ѝ, тя с такава ожесточеност ми заповяда да се махна, че аз се подчиних, колкото и да бе нетипично за мен. Не бях сигурен дали тя се изплаши от съня, създаден от магията на духа, или просто се срамуваше да я видя в онова състояние. Оставаше ми надеждата, че ще ме посрещне по-топло, ако отида лично да я посетя, но в близко време това беше малко вероятно. С всички други усложнения в живота ми бях заровил мисълта за майка си в едно отдалечено кътче на съзнанието си и се задоволявах да ѝ пиша писма, които никога не изпращах. Дори Сидни не знаеше за това.
– Е – подех, влизайки в кожата на арогантен непукист, за какъвто всички ме мислеха. – Не съм изненадан от това. Моят чар и неотразима външност се легендарни – особено сред жените.
– Не се и съмнявам – усмихна се Нина тъжно. – Но ти не си това, което очаквах. Благодаря. Задето помогна на Олив.
– Благодари на себе си за това. Аз нищо не съм направил.
– Ти ѝ помагаш психически да преодолее тази огромна промяна. Имам предвид, че не сме имали възможност да говорим много, но го усещам. Познавам я и много добре разбирам каква травма е преживяла.
Поклатих глава.
– Аз не я познавам, но дори и аз мога да видя колко е травмирана. А освен това познавам и други хора, които са го преживели.
Нина за дълго остана мълчалива.
– А те успяха ли да го преодолеят? – попита тихо накрая.
Припомних си изтерзания поглед, който все още съзирах понякога в очите на Дмитрий и Соня.
– Не. Но се научиха да продължават напред. Олив също ще го постигне.
– Знаеш ли как се случи? – Хладният вятър разроши къдравата ѝ коса и Нина се уви по-плътно с одеялото. – Тя е защитавала нашия баща. Виждаш ли, той никога не е бил против да отраснем заедно. Двамата с майка ми са се разделили, а след това той се е оженил за майката на Олив. Очевидно тя е дампир. Или е била. Почина преди няколко години.
– Смел мъж – отбелязах аз. Мъжете морои обикновено държаха в тайна любовниците си дампири.
– Забележителен мъж. Но не е от кралски род. Докато Олив беше в училището, разбра, че тя никога няма да го защитава, ако стане пазител. Казаха ѝ, че когато се дипломира, ще трябва да отиде там, където я изпратят – най-вероятно да пази член от някоя кралска фамилия. – Нина се засмя при спомена. – Тя ме се примири с това.
Замислих се за изражението на Олив – решително и борбено дори и в сегашното ѝ омаломощено състояние.
– И аз го забелязах.
– И така тя напусна училището и стана неофициален пазител на татко. Той не беше доволен, че напусна училището. Но уважи решението ѝ и ѝ позволи да остане при него, при условие че ще завърши гимназията като частен ученик. Всичко беше страхотно, докато. – Гласът ѝ пресекна.
– Стригои? – досетих се аз.
– Нападнали са татко по време на едно делово пътуване. Тя се хвърлила пред него, за да може да избяга. И той се спасил, но тя – не. Дълго време мислех, че е мъртва, а когато открих, че не е, изчетох всичко, което успях да открия за Дмитрий Беликов и Соня Карп. Моят приятел Джеймс ми помогна. И сто ни сега тук.
– Било е много смело – казах аз. А също и невероятно опасно, ала кой съм аз, че да я съдя? Знаех единствено, без капка съмнение, че бих сторил нещо не по-малко рисковано, за да спася някого, когото обичам. По дяволите, та аз върнах Джил от мъртвите.