Не след дълго се върна пазителят, изпратен да търси сребро, малко преди да дойде медицинската сестра. Никой не си бе дал труда да ѝ каже точно какво става, най-вече защото всички бяхме твърде нервни и неспокойни. Когато влезе в спалнята на Олив, жената се огледа притеснено, сетне се зае мълчаливо за работа. Въпреки цялата суетня, всичко се оказа доста просто. За по-малко от минута сестрата взе кръв и всичко приключи. Тя запуши шишенцето и ми го подаде нерешително. Поех го и се вгледах съсредоточено в него. Духът все още преливаше в кръвта, но постепенно изчезваше.
Изругах и взех бързо сребърните пръстени. Пазителят бе свършил добра работа. Пръстените бяха широки и плоски и достатъчно големи, за да обхванат шишенцето. Но аз никога досега не бях омагьосвал сребро и имах само бегла представа за процедурата, при това изцяло основана на обясненията на Лиса. Усещането, че погледите на всички са вперени в мен, още повече усложняваше нещата. За разлика от кожата ми, металът беше хладен и в мен се надигна прилив на духа, когато се опитах да го насоча към пръстена. Идеята ми беше да създам някакво внушение, което да улови като в капан духа в кръвта. Трябваше да се направи два вида проникваща магия, а аз дори не бях сигурен, че това е възможно. Погледнах към сестрата.
– Случайно да владееш магията с елемента земя?
– Не – поклати глава тя. – Моят елемент е въздухът.
Точно обратното на това, което ми трябваше. Тези, които владееха магията на духа, превъзхождаха останалите морои във внушенията, но тези, които са специализирали магията с елемента земя, имаха афинитет към металите и другите вещества, намиращи се в земята. Среброто лесно приемаше магия, но щеше да бъде по-добре, ако процедурата се извършваше от морой, владеещ магията с елемента земя. Но вече бе твърде късно.
– Ето. – Нина приближи до мен и сложи ръка върху пръстена в дланта ми. Почувствах как магията се надига – само тънка струйка в сравнение с прилива в мен – но ми помогна да насоча заклинанието си към пръстена. Хватката ми леко се отпусна и аз се втренчих изненадано в нея.
– Ти и преди си правила магии.
– Не много.
След като видях как тя го прави, успях да запечатам духа в среброто. Направих го още четири пъти с останалите пръстени и въпреки че не спирах да си повтарям колко силно вярва Сидни в мен, в същото време не можех да забравя загрижеността в очите ѝ, предупрежденията ѝ колко зле влияе използването на духа върху разума ми. А днес не само използвах магията на духа. Аз просто се потапях в самия дух. След "надникването" в кръвта на Олив и магията, която правех в момента, имах чувството, че целият съм изтъкан от духа, че той се е слял със същността ми. Беше обсебващо и зашеметяващо, но нима имах друг избор? Всички разчитаха на мен и когато свърших, едва се държах на крака. Стиснах облегалката на стола, за да запазя равновесие, и подадох пръстените на Дмитрий.
– Сложи ги около шишенцето.
Пръстените бяха малко по-широки, затова той постави шишенцето в малка кутийка с памучна подплата, за да не се хлъзгат пръстените. В стаята надвисна пълна тишина. Дмитрий ми върна кутийката. Използвах последните остатъци от силата си, за да проверя духа в кръвта.
Магията още беше там и аз бях напълно сигурен, че не се процежда през своеобразната защита на сребърните пръстени. Погледнах Нина за потвърждение, но тя само поклати глава.
– Не мога да видя това, което ти виждаш.
– Това е най-доброто, което можем да направим. – Подадох кутийката на Дмитрий. – Отнеси я в кралския двор и я дай на Соня колкото може по-скоро. Сега тя е единствената, която може да разреши тази задача. Смятам, че съм стабилизирал магията, но не съм сигурен за колко дълго. – Докато другите забързано уреждаха пътуването си, аз усетих как стаята се завъртя около мен. Трябваше на всяка цена да се махна оттук, но не можех да покажа слабост пред хората, които възлагаха на мен толкова много надежди. Накрая потърсих помощ от този, който навярно най-малко щеше да ме съди и докоснах ръката на Нина. – Може ли да поговорим насаме за, хм, духа?
– Разбира се. – Тя прошепна на Олив няколко успокоителни думи и остави Нийл да ѝ прави компания. Нина излезе с мен от стаята и ме погледна загрижено. – За какво искаш да говорим?
– За нищо – процедих през стиснатите си зъби. – Просто те моля да намериш място, където да полегна, защото проклет да бъда, ако припадна пред Роуз и Беликов.
Очите ѝ се разшириха, но тя без да губи време ме отведе в стаята си. При други обстоятелства вероятно щях да заявя благородно, че не бих могъл да отнема леглото ѝ. Но изтощението победи кавалерството. Рухнах върху тесния креват и за пръв път в живота си заспах без проблеми.