"Успокой се, Ейдриън казах си. Все още имаш пари. Освен това няма да ти прекъснат тока, ако закъснееш малко с плащането."
Но като се прибрах у дома и проверих сметките си, установих, че макар да не бях съвсем на нула, бях много близо до това. Какво да правя? Едва-едва щях да скърпя с ежедневните разноски, да не говорим за наближаващия рожден ден на Сидни. Отпуснах се на пода, близо до кутиите с грамофонни плочи и ги изгледах кръвнишки.
– Глупак, глупак – промърморих. – Толкова съм глупав.
Крилете на еуфорията, на които се носех след огромния успех в Тексас, се прекършиха и аз се стоварих на земята. Обгърна ме отчаяние, черните му пипала плъзнаха бавно под кожата ми. След това, което направих вчера, можеха да се очакват спадове и подеми заради магията на духа. По-рано днес бях в подем. А сега идваше спадът, причинявайки подобни раздразнения, които изглеждаха по-страшни, отколкото бяха всъщност. И тогава, сякаш по поръчка, чух нейния глас.
"Защо си толкова тъжен? Ти не си глупав. Ти си моето блестящо, красиво момче. Ти ще намериш изход от това."
Чувах гласа на леля Татяна толкова ясно, сякаш стоеше до мен. Зарових лице в шепи.
– Върви си, лельо Татяна. Не искам да добавям и халюцинациите към растящия ми списък от проблеми.
"Откога аз съм проблем?"
– Откакто умря и аз започнах да си въобразявам, че мога да те чувам.
"Искаш да кажеш, че не можеш ли, скъпи?"
– Да. Всъщност имам предвид – не. Това е измама. Всичко със само в главата ми. – Това беше още една тайна, която зорко криех от Сидни – как напоследък, в най-мрачните си моменти, си представях разговори с мъртвата си леля. Това беше едно от най-ужасяващите неща, които някога ми се бяха случвали, защото можеш да наречеш на шега някои неща налудничави, по разговорите с призраци несъмнено бяха истинска лудост. – Не искам да разговарям с теб.
"Защо? Нима не бях винаги до теб? Не съм ли се грижела винаги за теб?"
– Да – процедих през стиснати зъби. – Но сега си мъртва, а аз трябва да помогна на моята.
Внезапно вдигнах глава. Осени ме едно хрумване. Скочих на крака и се втурнах към скрина. Копчетата за ръкавели, които ми бе подарила леля Татяна, заискриха срещу мен. Силни ми бе казала, че ако ги продам, мога да получа цяло състояние – но не се налагаше да ги продавам. Не и в действителност. По-скоро можех да ги отнеса в някоя заложна къща и да получа пари срещу тях. А после щях да ги откупя обратно. Да, след две седмици ще отида да върна заема. Развълнуван от идеята, аз ги взех и понечих да се обърна. Но изведнъж се спрях. Един вътрешен глас ми нашепна да обмисля по-добре действията си. След миг на размисъл оставих едното от двете копчета и потърсих пинцети сред купчината разхвърлени наблизо вещи. С няколко ловки манипулации измъкнах един от рубините от гнездото му и го вдигнах към светлината. Нямаше смисъл да рискувам останалите. Този щеше да ми стигне. Дори щеше да ми осигури достатъчно пари, с които да изкарам през следващите две седмици. В главата ми отекна тихият смях на леля Татяна.
,Виждаш ли? Винаги се грижа за теб."
– Ти не си истинска – заявих и закрачих към предната врата. – Ти си просто част от духа, който ме обърква и подлудява. Всичко това е психическа реакция след всичко, което направих с Олив.
"Ако не съм истинска, как тогава ми отговаряш на глас?"
Знаех, че ще стане така, че не бих могъл да се измъкна невредим след огромното количество магия, която бях използвал. Просто не очаквах да се мятам между тези подеми и спадове, нито да се впусна в този дълъг разговор с мъртвата си леля. Трябваше начаса да престана с това. Не исках леля Татяна да ми говори, докато преговарям с продавача от заложната къща. И със сигурност не я исках наоколо, когато Сидни е тук. Погледнах часовника и видях, че разполагам с малко време, преди тя да се появи, през което трябваше да оправя финансите си и да пропъдя леля Татяна.
Не бях изпил дневната си дажба алкохол и реших, че няма да е зле да пийна по-рано, за да се овладея. Споразумението включваше само "питие", но без да се определя колко да е силно. И така, открих една стара бутилка "Бакарди 151" – най-силната напитка, с която разполагах – не смятах, че мамя и се отклонявам от дадената дума, въпреки че по сила се равняваше на две питиета. Изпих една чаша на екс и излязох. И отново ме осени мъдра мисъл. Питието все още не ми бе подействало, но съвсем благоразумно предпочетох да повървя пеша, отколкото да шофирам. До заложната къща имаше по-малко от петнайсет минути и когато я наближих – бях минавал най-малко десетина пъти покрай нея – вече се чувствах щастливо приповдигнат от рома. Но собственикът на заложната къща много скоро попари вьодушевлението ми.