– Двеста – отсече той.
– Глупости! – възмутих се и си взех рубина. – Това струна най-малко два пъти повече. – Хрумна ми, че ако не бях пил онази чаша ром, щях да разполагам с достатъчно сила на духа, за да му внуша да ми предложи двойно по-висока цена. Ала мигом изпитах вина. Дори аз имах някакъв морал. Имаше причина мороите да забраняват използването на внушението.
Типът сви рамене.
– Тогава пусни обява или го продай в интернет. Искаш ли бързо да получиш пари на ръка? В такъв случай това е единственият начин.
Едва не си тръгнах, но отчаянието ме застави да остана. Щеше да ми е по-лесно да го откупя за двеста долара, а и всъщност не се нуждаех от много повече, за да изкарам през следващите две седмици, нали?
– Нали няма да го продадеш? – попитах.
– Няма, ако си плащаш лихвата или изплатиш заема наведнъж. – Погледът в очите му ми подсказа, че повечето хора никога не се връщат, за да платят залога. В някои от по-мрачните си моменти щях да се отдам на самосъжаление и вайкане колко е труден животът ми. Но сега не можех да не се замисля колко ли е потискащо да гледаш как отчаяните отрепки на обществото идват да продават най-ценните си притежания.
– Ще го откупя – уверих го. – Ще се върна след две седмици, така че се грижи добре за него.
– Щом казваш – сви рамене мъжът.
Дадох му рубина и попълних някакви документи. Той ми връчи парите. В следващия миг бях навън и сякаш внезапно някой бе смъкнал цялата тежест от раменете ми. Бях се справил с проблема. Отново контролирах живота си. Мисълта за рубина на леля Татяна в мръсните ръце на онзи мъж ме накара да се спра за миг и аз почти очаквах да чуя протестите ѝ. Но ромът не ѝ позволяваше да заговори и аз отново си казах, че нищо лошо не съм направил.
Не се опитах да повторя авантюрата с крем брюле. Но на път за вкъщи купих няколко кроасана с шоколад, за да почерпя Сидни, когато дойде. Можехме да ги хапнем на светлината на свещите, докато си споделяме случилото се през изминалия ден. Струваха ми само седем долара, така че никой не можеше да ме упрекне във финансова безотговорност.
Мобилният ми телефон иззвъня тъкмо когато приближавах вратата на апартамента и за моя изненада на дисплея се изписа името на Роуина.
– Хей, прекрасни принце! Цялата тайфа отиваме довечера в "Кибритената кутийка". Там пускат от осемнайсет и нагоре, така че можеш да доведеш измислената си приятелка.
– Тази вечер съм я поканил в апартамента си, за да се заемем с някои съвсем реални неща – отвърнах аз. – Не съм я виждал почти от два дни.
– Аууу! Истинско чудо е, че още не си се разпаднал на парчета. Знаеш къде сме, в случай че промениш решението си.
Енергията пулсираше в мен и аз трескаво се заех да рисувам. Ала не след дълго изгубих интерес и реших да посветя остатъка от деня в основно почистване на апартамента. Изпитвах изгарящата нужда да се докажа не само пред Сидни, но и пред самия себе си. Не исках да живея с усещането, че се нося безцелно по живота. Исках да бъда отговорен и да контролирам съдбата си. Исках да бъда достоен партньор на моята любима и се хвърлих с такава жар в почистването, каквато. Ами, не помнех кога ме бе обзела за последен път, имайки предвид колко мразех да чистя. Но тази вечер бях като пощурял. Неудържим, дори стигнах до там, че изтърках ръбовете по мивката и плота с четка за зъби. Бях вьодушевен и развълнуван, от предишното мрачно настроение нямаше и помен. Поне докато не се заех с чистенето на скрина и не видях копчетата за ръкавели с липсващия рубин. Изпуснах парцала за прах и се вторачих в зеещата дупка в платинените копчета.
Внезапно ми се стори, че сякаш подобна дупка се е отворила и в душата ми.
– Не – казах на Хопър, който седеше на леглото, несъмнено озадачен от трескавата ми дейност. – Не е загубен завинаги. Ще си го върна.
Можех да се закълна, че отново чух гласа на леля Татяна, затова се втурнах към шкафа с напитките с намерението да пресуша още едно питие на екс. Това определено нарушаваше споразумението, но обстоятелствата бяха необичайни. Имах нужда от известна свобода на действие, за да се преборя с последиците от използването на магията на духа. Нали така?
Не. Това беше само извинение, а аз държах на обещанието си към Сидни. Нямате да изгубя контрол. Не можех да го позволя. Всичко беше наред. Бях ѝ казал, че ще бъда силен, че няма отново да се издъня. Всъщност, за да докажа на себе си, се улових за една импулсивна и съмнително благородна идея – започнах да изливам в умивалника цялата си колекция от спиртни напитки. Част от мен изтръпна при тази загуба, но останалата част от мен се гордееше. Сега в апартамента не ме дебнеше никакво изкушение.