Сидни ми позвъни, когато бях почти приключил.
– Избра много подходящ момент, Сидни. Тъкмо изхвърлям някои ненужни неща.
– Не мога да дойда – въздъхна тя. – Зоуи си е набила в главата, че иска да ми помогне с базата данни на алхимиците, а на всичкото отгоре чула как госпожа Теруилиджър си уредила среща – с Улф, ако щеш вярвай – и не мога да я използвам като оправдание. Извинявай.
Добре, че в този момент не можеше да види лицето ми.
– Не е нужно да се извиняваш. Длъжна си да правиш това, което трябва. И хей, това просто ми осигурява допълнително време, за да измисля нови начини за празнуване.
В смеха ѝ прозвуча нотка на облекчение.
– И колко начина вече успя да измислиш?
– Кой може да преброи звездите в небето? Или песъчинките на плажа? Това е безполезно.
– Ох, Ейдриън. – Кръвта ми кипна от топлината в гласа ѝ, сърцето ми се разтуптя – и болката от отсъствието ѝ стана почти непоносима. – Утре ще дойда. Обещавам.
– Бих казал, че ще броя секундите, но това за мен е прекалено голямо число.
– Ще броя и за двамата. Обичам те.
Думите бяха като кинжал за сърцето ми, едновременно сладък и жесток. След като затворих телефона, огледах разсеяно моя безукорно чист апартамент, пълен с последните ми картини в "свободен" стил. От кухненския плот Хопър като че ли ме наблюдаваше критично със златистите си очи. Какво да правя сега със себе си? Беше достатъчно смущаващо, че изобщо си задавах подобен въпрос, сякаш бях някакво хлапе, нуждаещо се от други хора, за да се развлича. Но в момента платното не ме блазнеше и внезапно се почувствах възбуден и напрегнат. Задаваше се още една безсънна нощ.
Поставих в грамофона плочата на рокгрупата "Супер трамп" и се стоварих на леглото, за да продължа с четенето на "Великият Гетсби". Ала не успях да се съсредоточа. Бях твърде неспокоен, твърде развълнуван за Сидни и обичайните въпроси накъде върви животът ми. Двамата е нея бяхме в плен на тази опасна игра, чийто край не се виждаше. И нямахме ясна насока накъде да продължим. Какво ще стане, след като Джил замине от Палм Спрингс? Дали ще я последвам? Или ще остана в колежа и ще взема диплом по изобразително изкуство? Ами после? Роуина винаги се шегуваше с ограничените възможности за кариера, но май не беше далече от истината. Захвърлих книгата, притиснах ръка към очите си и се опитах да укротя колелото, което се въртеше в главата ми. Леля Татяна се завърна.
"Защо се тревожиш за такива неща? Не ти подхожда. Просто живей за мига."
– Върви си! – казах на глас. – Ти не си тук и аз няма да разговарям с плод на въображението си. Не съм закъсал чак толкова. Освен това. Трябва да мисля за бъдещето си със Сидни, както за своето.
"Ще се справиш – продължи проклетият глас. – Винаги се справяш. Усмивката и чарът ще ти помогнат да се измъкнеш от всяка ситуация. Забрави мрачните настроения."
Една разумна част от мен ми напомни, че този разговор е въображаем, отглас от магията на духа. Въпреки това се улових да възразявам.
– Не. Няма да живея за мига, без да мисля за последствията. Повече никакви импулсивни решения. Приключих с този етап от живота си.
" Тогава защо продаде рубина ми?"
Отворих очи. В гърдите ми бушуваше хаос от емоции, не знаех какво ще правя, бях сигурен единствено в това, че се налага да сторя нещо, иначе ще експлодирам. Поне за кратко трябваше да се отърся от мислите си. Трябваше да се махна от тук.
– Стига вече. Приключих с това. Приключих с теб.
Измъкнах се от леглото, върнах се в дневната и потърсих мобилния. Лежеше там, където го бях захвърлил, до отворените тубички с маслени бои. Взех го и набрах номера на Роуииа.
– Ехо! – казах. – Банда, още ли сте там?
Да дръзне да вдига такъв шум, когато цялото общежитие трябваше да спи. Зоуи, която току-що се бе унесла, се изправи рязко и нададе приглушен вик, несъмнено очаквайки да връхлети рояк крилати вампири. Изпълнена с безпокойство, прекосих стаята, не бях сигурна кой луд ще видя в коридора.
Беше Джил.
– Хей – заговори тя, като влезе с нехайна стъпка, сякаш не минаваше полунощ. – Нуждая се от услуга.
Самонадеяният ѝ тон по-скоро би подхождал на Анджелина, така че примигнах няколко пъти, за да се убедя, че пред мен наистина е Джил.
– Знаеш ли колко е часът?
– Не е толкова късно. Е, не и за нашата раса. За нас животът сега започва. – Лукавият тон и последвалият тих, многозначителен смях накараха Зоуи да се вкопчи в завивките. А мен да повдигна недоверчиво вежди. – И тъкмо в това е проблемът – продължи тя с нацупена физиономия. – Зная, че едва вчера бяхме при Кларънс. Но няма да повярваш каква жажда за кръв ме изгаря. Не мога да спра да мисля за това. Трябва да ме заведеш там веднага, иначе не зная как ще издържа!