– Не се чувствам зле. Чувствам се. – Възможно ли е такава ситуация да се опише само с една емоция? Зави ми се свят от бушуващите мисли. Ейдриън. В някакъв бар, толкова пиян, че е блокирал връзката с Джил. Идеше ми да се свия на пода и да заровя лице в шепи, докато милион емоции бушуваха в мен. Печал. Гняв. Разочарование. И това далеч не бяха всички чувства, заплашващи да пръснат сърцето ми. Но нахлузих стоическата маска. – Добре. Няма значение какво чувствам аз. Това е негов избор и не е моя работа да се намесвам. Утре той ще трябва да се справи сам с последствията.
Понечих да се обърна, но Джил ме хвана за ръката.
– Сидни, моля те. Когато губя връзката с него, нещата обикновен са много зле. Освен това вчера му е било много тежко в Далас. Дяволски тежко. Нямаш представа колко много енергия е изразходвал. – Тя потръпна от спомена.
– Само не казвай: "Вината не е негова" – предупредих я аз.
– Няма. Но не съм изненадана, че тази вечер се е сринал след цялото количество магия на духа, която е използвал. Разбирам, че имаш пълното право да си разстроена. Зная, че е нарушил обещанието си пред теб, но моля те, иди при Ейдриън. Помогни му. Толкова се тревожа за него.
Мъчителна и тежка ситуация. Причината, поради която толкова се затруднявах да определя какво чувствам, беше, че всичко в мен започна да се вледенява, отказвах да изпитвам каквото и да било. Защото, ако дадях воля на емоциите, трябваше да приема, че Ейдриън ме е предал. Е, може би "предателство" не беше най-уместната дума. Но несъмнено ме бе разочаровал. Ако не Джил, а някой друг ми бе казал, че Ейдриън е нарушил дадената дума, нямаше да му повярвам. Изглеждаше толкова решителен онази вечер, когато изхвърлих всичкия му алкохол, че му повярвах безусловно.
– Добре – склоних аз. Умоляващият ѝ поглед едва не ме накара да се разплача. – Къде е той?
Тя ми съобщи името на бара и после се върна в стаята си. Слязох по стълбите и заварих на рецепцията една жена от нощната смяна. Тя ме познаваше и бе свикнала с поръченията, които толкова често изпълнявах за госпожа Теруилиджър в късните часове. Почти не ме слушаше, докато ѝ обяснявах как при подобни случаи съм имала разрешение да изляза. Махна ми с ръка и отново сведе очи към броя на "Вог", като се опита да сподави прозявката си.
"Кибритената кутийка" не беше някоя долнопробна дупка, но не беше и от онези модни и приятни барове, из които знаех, че Ейдриън обича да се навърта. При все това в заведението щедро сервираха алкохол и бе претъпкано със студенти, което навярно бе достатъчно, за да го удостои Ейдриън с присъствието си. Охранителят на входа ми удари червен печат на дланта, който означаваше, че съм под двайсет и една, след което ми кимна да влизам. Някаква местна банда се бе развихрила и в първия миг не можах да се ориентирам заради многобройната тълпа и енергичните поклащания на танцуващите.
Когато най-сетне се окопитих, не открих и помен от Ейдриън. Но видях една маса, около която се бе разположила весела компания. На челата на момчетата и момичетата сякаш бе написано "студенти художници". Реших да рискувам и приближих към тях, очаквайки някой да ме забележи. Масата бе пълна с празни чаши и кани.
– Хей, случайно да познавате Ейдриън? – попитах, когато най-после някой се загледа в мен.
Младежът се засмя:
– Разбира се, че го познаваме. Той е душата на компанията. Два пъти ни почерпи.
Колкото и да беше изненадващо, точно това сега най-малко ме безпокоеше.
– И къде е сега?
Отговори ми едно момиче е лилава коса, доста по-сериозно от останалите.
– Току-що си тръгна. Каза, че непременно трябвало да вземе нещо.
– А спомена ли къде отива? – попитах.
Тя поклати глава, а русокосото момиче, сгушено до нея, се размърда.
– Спомена нещо за "отзалагане" – рече то. – Има ли изобщо такава дума?
– Не – промърморих объркано. Заложна къща? Защо Ейдриън ще ходи в заложна къща? И в коя точно? В района имаше повече от десетина.
– Той взе такси – добави първото момиче. – Каза, че оттам ще се прибере пеша у дома.
Аха. Това беше нещо, за което можех да се заловя. Извадих телефона и потърсих заложните къщи в близост до апартамента му. Имаше две. Изпратих есемес "Къде си?" на Ейдриън. Не бях сигурна дали да очаквам отговор, но междувременно можех да проверя двете заложни къщи.
– Благодаря – казах на момичетата. Почти бях стигнала до вратата, когато момичето с лилавата коса ме настигна.
– Хей, почакай – рече тя. – Ти си, нали? Сидни? Гаджето му?
Поколебах се. Никой не биваше да знае за нашата връзка, но явно Ейдриън бе споделил нещо за нас.