– Да.
– Аз съм Роуина. – Лицето ѝ доби мрачно изражение, а по бистрия поглед в сините ѝ очи разбрах, че не е толкова пияна, като останалите. – Съжалявам. Нямах представа.
– Нямаше представа за какво?
– Нямах представа, че има проблем. Когато го каним да излезе с нас, той почти винаги отказва, а малкото пъти, когато е идвал, почти не съм го виждала да пие нещо. Бях доста шашната, когато се появи тази вечер, а после. Колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно ми ставаше. Имаше същото изражение като пастрока ми, когато отново започваше да пие след дълго въздържание. Сякаш е живял в пустинята и внезапно се е натъкнал на автомат с минерална вода. И с напредването на вечерта. – Тя въздъхна. – Знаех какво ще стане. Извинявай. Трябваше да отида с него, но той изглеждаше толкова уверен.
Искреността и загрижеността в думите ѝ едва не ме накараха да избухна в сълзи.
– Няма за какво да се извиняваш. Не е твоя работа да се грижиш за него. – Моя е.
– Да, зная. Просто. – Запъна се и аз разбрах защо Ейдриън говореше толкова хубави неща за нея.
Усмихнах ѝ се с най-чаровната усмивка, на която бях способна, независимо колко ужасно се чувствах отвътре.
– Благодаря ти.
– Надявам се той да е добре – додаде момичето. – Доста изпи.
– Сигурна съм, че ще е добре – изрекох, опитвайки се да прикрия трепета в гласа си.
Първата заложна къща беше празна, а служителят ми каза, че през последния един час никой не е идвал. Надявах се предположенията ми за заложните къщи да се окажат правилни. В противен случай щях да се озова в задънена улица, защото Ейдриън не отговори на есемеса ми. Но когато пристигнах пред втората заложна къща, го видях. Стоеше на площадката, а пред него бе спусната метална решетка, зад която работеха нощно време. Напълно разбираемо, след като нощем тук идваха всякакви откачалки. А в момента Ейдриън приличаше на една от тях.
– Искам си го обратно! – крещеше той. – Трябва да го взема. Тя си го иска. Това е кралска реликва!
Неугледният тип зад решетката го изгледа невъзмутимо.
– Не се съмнявам, че е. Но ако нямаш пари, за да го откупиш, не мога да ти го дам.
Останах с впечатлението, че вече няколко пъти го бе казал на Ейдриън.
– Ейдриън – заговорих. – Той се извърна и аз се сепнах от безумния поглед в кървясалите му очи. Обикновено идеално сресаната му коса сега бе разрошена, а дрехите – омачкани.
Ако не го познавах, и аз щях да поискам помежду ни да има метална решетка.
– Какво правиш тук? – попита той.
– Търся те. – Стараех се да говоря спокойно, опитвайки се да овладея паниката, надигаща се в мен. – Хайде, ела. Да вървим. Ще те закарам у вас.
– Не можеш! Не и докато не го получим обратно. – Размаха обвинително пръст към собственика на заложната къща. – Той го открадна!
Мъжът въздъхна примерено.
– Момче, ти го заложи за пари в брой.
– Какво? – попитах аз настойчиво. – Какво си продал?
Ейдриън прокара ръка през косата си, разрошвайки я още повече.
– Не съм продал нищо. Никога не бих го продал. Просто само му го дадох временно. А сега си го искам обратно. – Бръкна в джоба си и извади десет долара. – Виж, просто ми го дай обратно и можеш да вземеш това. Това е всичко, което имам, но след две седмици ще ти дам останалото. Обещавам. Съвсем разумна сделка.
– Не става така – поклати глава собственикът.
– Какво си. Дал временно? – попитах аз.
– Рубинът. Един от рубините от копчетата за ръкавели на леля Татяна. Не биваше да го оставям тук. Не и в подобно място. Това е. Светотатство! Такава ценност няма място тук. Тя ми каза да го направя, но съм сигурен, че не го е мислила сериозно.
Побиха ме ледени тръпки.
– Кой ти каза да го направиш?
– Тя. Леля Татяна.
– Ейдриън, тя не може да ти каже нищо. Тя си. Отиде.
Той потупа по главата си.
– Не, тя е тук. Искам да кажа не точно в момента, но зная, че чака. И когато съм трезвен, тя ще се върне и здравата ще ме наругае за това. Трябва да си върна рубина! – Извъртя се изненадващо рязко и заудря по решетката.
Мъжът от другата страна отстъпи назад.
– Ще се обадя в полицията.
– Не, почакайте! – втурнах се аз напред. – Колко ви дължи?
– Двеста и петдесет.
– Бяха двеста! – извика Ейдриън.
– Плюс таксата и лихвите – уточни собственикът, с по-голямо търпение, отколкото аз бих проявила.
Бръкнах в чантата за портмонето.
– Какви кредитни карти приемате?
– Всички – отвърна мъжът.
Платих за рубина и мъжът отиде да го донесе.
– И дано да няма и драскотина! – извика Ейдриън след него. Когато собственикът донесе рубина, Ейдриън го вдигна и го изгледа внимателно, с присвити очи, сякаш бе опитен бижутер.