– Хайде – улових го аз за ръката. – да вървим.
Той остана на място, стискайки камъка в юмрук. Сетне го доближи до устните си. Очите му се затвориха за миг, носле той пое дълбоко дъх и ме последва към колата.
На път за вкъщи Ейдриън бъбреше неуморно, разказваше най-различни случки от нощните си похождения и не спираше да се оплаква как е бил подведен от собственика на заложната къща. Аз не казах нищо и почти не чух и дума от приказките му. Ръцете ми стискаха толкова силно волана, че кокалчетата ми побеляха, и не спирах да мисля за безумния поглед в очите му, докато удряше по решетката.
Ейдриън се умълча, докато търсех свободно място на паркинга пред дома му. Когато влязохме в апартамента, видях, че вече е започнал да осъзнава какво се бе случило. Не знаех дали да изпитвам облекчение или тревога за него.
– Сидни, почакай – спря ме той, когато разбра, че смятам да си тръгна. – Налага се да поговорим.
– Не – въздъхнах. – Не и тази вечер. Уморена съм и искам да си легна. А и не желая да разговарям с теб, когато си в това състояние. Утре ще имаме достатъчно време за това.
– Ще имаме ли? – попита той. – Или пак ще се наложи да си далеч от мен и да останеш със Зоуи?
– Не започвай отново – предупредих го. – Знаеш, че нямаме друг избор. Знаеше го, когато започна всичко това, затова не ме обвинявай, че се налага да бъдем предпазливи и да внимаваме.
– Не те обвинявам. Но защо трябва да продължаваме по този начин? Нека си съставим реален план за бягство. Да се махнем. Можем да отидем при Съхранителите или някъде другаде, където няма да се съобразяваме с тези тъпотии.
– Ейдриън – пророних уморено.
– Не ме ейдриъносвай – тросна се той и в очите му изненадващо проблесна гневен пламък. – Не проумявам как съумяваш да го постигнеш, но само като произнесеш името ми но този начин, ме караш да се чувствам петгодишен.
Едва не се изтървах да му заявя, че наистина се държи като такъв, но в последната минута успях да се спра.
– Добре. Не можем да отидем при Съхранителите, защото алхимиците постоянно ги посещават. А и ти няма да издържиш и час при онези условия. Освен това би ли могъл да изоставиш Джил?
Измъченото изражение на лицето му бе достатъчен отговор.
– Именно. Ние сме длъжни да стоим тук и да се справяме по най-добрия начин, докато. Не зная. Нещо се промени. И ти знаеш това. Винаги си го знаел.
– Зная – кимна той. Отново зарови ръка в безнадеждно разрошената си коса. – Зная. И го ненавиждам. И не е нужно да съм пиян, за да се чувствам по този начин. Колко дълго, Сидни? Накъде отива всичко? И кога ще се измъкнем? Когато двамата с Маркъс се опълчите открито срещу алхимиците?
– Не е толкова просто. За миг извърнах очи. – Ние искаме освен това да се опълчим и срещу табутата, които налагат нашите раси.
– А какво ще стане с нас? – Той се облегна на задната стена на кухнята, втренчи се в тъмния прозорец и потъна в мислите си. – Какъв е нашият план за бягство?
Настъпи тишина. Нямах отговор и постъпих като страхливка, измествайки темата отново към него.
– Заради това ли постъпи така тази вечер? Заради нас? Или заради духа? Джил спомена, че си използвал твърде много от магията на духа.
– Не, Сидни. – Беше малко смущаващо, че той продължаваше да ме нарича с малко име. Така ми беше трудно да подклаждам гнева си. Върна се при мен и улови ръцете ми.
Очите му се взряха измъчено в мен. – Аз не просто използвах магията на духа. Беше като че ли. Като че ли аз бях духът. Изпълваше ме докрай. Трябваше да проникна в самата същност на онова момиче – Олив – за да разбера какво се бе случило с нея. Духът се бе пропил във всяка нейна клетка и се наложи да призова цялата сила на магията, за да го видя. А сетне трябваше да го задържа в нея. Знаеш ли какво е това? Имаш ли някаква представа? Единствено, когато спасих Джил, ми беше нужна повече сила.
– Оттук и тази реакция – отбелязах аз.
Ейдриън поклати глава.
– Аз опитах. Опитах да устоя и да се удържа. Но когато се залюлееш така. Ами, накрая махалото се връща обратно. Трудно е да се обясни.
– И аз съм имала тежки моменти.
– Но не такива – възрази той. – И не го казвам, за да се направя на интересен. Начинът, по който се чувствах. Все едно целият свят около мен се разпадаше. Всяко съмнение, всеки страх. Изяждаха ме отвътре. Натискаха ме, докато накрая мракът не ме погълна и вече не можех да определя кое е реално и кое не. И дори когато зная, че нещо не е реално. Като леля Татяна. Ами, пак е трудно.
Вледених се, когато си спомних думите му в заложната къща.