– Колко често я чуваш?
– Не е често. – Гласът му едва се долавяше. – Макар че и веднъж е твърде много. Толкова е странно. Зная, че тя не е тук. Зная, че си е отишла завинаги. Но си представям какво би ми казала и всичко е толкова истинско. Като че ли наистина я виждам. Още не съм, но някой ден. Някой ден, боя се, че ще я видя и тогава ще зная, че съм напълно изгубен.
Бях толкова слисана, че не знаех какво да кажа. Двамата бяхме водили много разговори за лудостта и духа, ала рядко съм мислила, че това е нещо повече от мрачно или потиснато настроение. Притеглих го към себе си и най-сетне намерих правилните думи.
– Ейдриън, нужна ти е помощ.
Смехът му прозвуча рязко и грубо.
– За каква помощ говориш? Става дума за моя живот. Шотовете с онзи немски ликьор ми помогнаха. Поне притъпиха болката.
– Това не е решение. Ти се нуждаеш от истинска помощ. Трябва да започнеш да пиеш антидепресанти като Лиса.
Той рязко се отдръпна от мен.
– Какво? И да унищожа и магията?
– Като възпреш духа, ще сложиш край на депресията и. На другите странични ефекти. Като необходимостта толкова да се натряскаш, че да отидеш да крещиш на някакъв собственик на заложна къща.
– Но тогава духът ще ме напусне.
– Да, тъкмо това е целта.
– Не мога. Не мога да се откъсна от него. – Лицето му се изкриви от болка.
– Можеш да направиш всичко, което поискаш – заявих твърдо. Като могъща вълна болката се надигна в мен и аз призовах цялата си воля, за да запазя хладнокръвно и спокойно изражение. Угриженият Хопър седеше наблизо и аз го взех, за да се разсея. Помилвах златистите му люспи. – Направи го, и ще спасиш себе си. Както и Джил. Знаеш, че мракът се просмуква в нея.
– Но аз я спасих! – възкликна Ейдриън. Част от онзи отчаян, безумен блясък се върна в очите му. – Тя беше мъртва и аз я спасих. С магията на духа. Спасих ръката на Роуина. Спасих кръвта на Олив. Знаеш ли колко усилия ми струваше? Не беше само в количеството – магията беше много сложна, Сидни. Не зная дали някой друг би го направил. Но аз успях. С помощта на духа. С духа наистина мога да постигна велики неща!
– Ти можеш да направиш много други велики неща, които не са свързани е духа.
– Така ли? Като това? – Той посочи последния си автопортрет, който дори аз трябваше да призная, че беше доста неудачен.
– Ти си повече от магията – не се предавах. – Аз не те обичам заради магията.
При тези думи той замълча за миг.
– Но как мога просто така да се откажа от възможността да помагам на другите? Питан съм те това и преди. Трябваше ли да оставя Джил да умре? Трябваше ли да позволя да се съсипе кариерата на Роуина? Да изгубя шанса да спася хората от ужасната участ да се превърнат в стригои?
Търпението ми изведнъж се изчерпа и аз оставих Хопър на мястото му.
– Има граница! В един момент се появява граница, която не можеш да пресечеш. Да, ти направи невероятни неща, но вече достигаш чертата, която не можеш да прекрачиш, без да платиш голяма цена. Готов ли си да я платиш? Защото аз не съм! Настъпил е моментът, когато трябва да отстъпиш назад и да поставиш на един кантар себе си и нуждите на останалите. Какво ще се случи, ако използваш толкова много от магията на духа, че това те тласне в бездната на безумието, откъдето няма връщане? Ако те затворят в лудница? Или ако умреш? Тогава какво? Какво ще си постигнал? Нищо. Не знаеш какво ти готви бъдещето. Не знаеш какво можеш да направиш, ако се освободиш от въздействието на духа.
Той пристъпи към мен и отново стисна ръцете ми.
– Но аз не съм способен на това. Мислиш ли, че когато следващия път се наложи да излекувам някого, ще мога просто да стоя и да наблюдавам безучастно отстрани? Да го оставя да страда? Това е изкушение, с което не мога да се преборя.
– Тогава се избави от него. Поговори с лекар. Вземи решение веднъж завинаги и сам ще се убедиш какви прекрасни неща можеш да направиш, когато отново се контролираш напълно.
Онези безбрежно зелени очи се втренчиха в мен. Сякаш измина цяла вечност. Накрая той преглътна и отново поклати глава.
– Не мога, Сидни. Не мога да се откажа от духа.
В този миг не издържах. Сълзите потекоха като тънки струйки и преди да се усетя, риданията ме разтърсваха цялата. Зарових лице в шепи и цялата болка, целият страх за него, натрупали се в душата ми, избухнаха. Почти никога не съм плакала. А най-малко пред други хора. И въпреки че напоследък смятах по-голяма част от уроците на баща ми за абсолютно безполезни, все още вярвах, че да рухнеш така и да покажеш чувствата си, е признак на слабост. Но бях безсилна да сторя нещо със себе си. Не можех да се спра.