Бях изплашена. Толкова, толкова изплашена за него. Боравех с лекота с логиката и разума, а това бе толкова трудно за мен – да се справя с нещо необосновано и нелогично. Наистина вярвах във всичко, което му казах. Страхувах се, че ще настъпи денят, когато няма да се задоволи само с бясно рисуване или пиянски изцепки. Какво щеше да стане, ако собственикът на заложната къща беше извикал полицията, преди да отида там? Ами ако леля му Татяна му каже да скочи от покрива на някоя сграда?
Усетих ръцете на Ейдриън да ме обгръщат и макар прегръдката му да бе силна, гласът му трепереше:
– Сидни. Ти. Ние. Разделяме се?
Отне ми почти цяла минута, за да му отговоря, без да се задавя. Погледнах го шокирано, неспособна да повярвам, че той може да си помисли, че ще го изоставя, защото страда.
– Какво? Не! Как ти хрумна това?
Действието на алкохола отслабваше и отчаянието и тъгата от преди малко бяха изцяло изместени от страх и объркване.
– Тогава защо плачеш?
– Заради теб! – изкрещях и го заблъсках с юмруци по гърдите. – Защото те обичам и не зная какво да правя. Мога да разреша почти всеки проблем, но не и този. Не зная как да се справя с това. И се страхувам! Страхувам се за теб! Знаеш ли какво ще означава за мен, ако нещо ти се случи? – Спрях да го удрям и притиснах ръце към гърдите си, като че ли се боях сърцето ми да не изхвръкне. – Това! Това ще се пръсне. На хиляди парченца. Ще се разпадне. Ще се разпадне, докато не се превърне на прах. – Отпуснах ръце. – Прах, който ще бъде отвят от вятъра, докато нищо не остане.
Помежду ни се възцари тишина, нарушавана единствено от риданията ми и накъсаните опити да си поема дъх. Беше толкова тихо, че чух как мобилният телефон в чантата ми избръмча. Зоуи, досетих се аз. На фона на случилото се с Ейдриън тя ми се струваше като същество от друго измерение. Реалността бавно започна да се завръща. Сестра ми беше част от този живот и сега навярно се страхуваше, че Джил може да ме е използвала за закуска.
Отдръпнах се и прочетох есемеса, който се оказа точно според очакванията ми. Написах ѝ, че съм добре и съм на път за вкъщи. Когато вдигнах глава, Ейдриън ме наблюдаваше с такъв копнеж и отчаяние, че едва се сдържах да не се хвърля отново в прегръдките му. Но ако го сторех, знаех, че нямаше да имам сили да си тръгна, а беше време да вървя. Реалността настъпваше неумолимо към нас.
– По-късно ще поговорим – прошепнах, не че имах представа какво още мога да му кажа. Намерих портмонето си, извадих няколко банкноти и ги оставих върху облегалката на дивана. – За да изкараш, докато получиш издръжката.
– Сидни. – Ейдриън пристъпи към мен и протегна ръка.
– По-късно повторих. – Сега по-добре се наспи. И не забравяй, че те обичам. Без значение какво ще стане, аз те обичам.
Думите ми може би изглеждаха незначителни на фона на всичко, което го измъчваше, но засега трябваше да му стигнат за утеха.
ГЛАВА 11
Ейдриън
Тези сълзи ме съкрушиха.
Вероятно бих могъл да продължа да упорствам и да споря с нея, да се оправдавам, че съм бил в плен на магията на духа. И дори бих могъл да се справя достойно и да изляза победител, въпреки неоспоримата и логика. Но когато започнах да изтрезнявам, след като тя си тръгна, споменът за онези сълзи не ми даваше покой. Винаги съм се радвал и наслаждавал на редките моменти, когато виждах страстта в очите ѝ, онази дълбоко емоционална страна, която тя и досега продължаваше да сдържа. Сидни не беше от хората, които лесно дават воля на чувствата си пред другите, но за нея само аз бях толкова специален, че ми бе позволена да видя цялата богата палитра на емоциите ѝ, когато преливаше от радост и желание. А тази вечер очевидно бях достатъчно специален, за да стана свидетел и на мъката ѝ.
Това ме разяждаше отвътре и аз се почувствах още по-зле, когато при следващата ни среща тя се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. С една дума, беше вярна на думата си. Нямаше да ме напусне. Но въпреки усмивките и хладното сдържано изражение, знаех, че е огорчена и разочарована от мен. Имах проблем – не, аз самият бях проблемът. Който тя не можеше да реши. Сигурно това я влудяваше и колкото повече мислех за нас, тогава по-добре разбирах, че не Сидни трябваше да го разреши. Аз трябваше да го направя. Никой досега не бе плакал за мен. Честно казано, самият аз не мислех, че струвам нечии сълзи.
– Но явно струвам – казах онзи ден на Джил. – Ако ти толкова много държи на мен и толкова силно я боли заради мен. Как мога да допусна чувствата ѝ да бъдат похабени? Тя мисли, че аз съм ценен. Трябва да докажа, че съм наистина такъв.