Сидни все още продължаваше да запазва удивително самообладание, макар че устните ѝ леко се извиха. Погледна към Джил.
– Ти имаш ли нужда от нещо?
Джил поклати глава, но аз не бях толкова скромен.
– Аз имам нужда от нов скицник, пастели и.
Сидни въздъхна с измъчено изражение.
– Не говорех на теб, Ейдриън. Хайде, Зоуи. С вас двамата ще се видим по-късно.
Те тръгнаха и тогава Сидни рязко спря.
– О! Трябва набързо да поговоря за нещо с Джил. Ето, дръж! – Тя подхвърли ключовете си на Зоуи. – Докарай колата от гаража.
Очите на Зоуи се разшириха, сякаш Сидни току-що ѝ бе съобщила, че утре е Коледа. Представляваше толкова мила картинка, че едва не се трогнах. Наложи се да си напомня, че Зоуи е постоянното бедствие за интимния ми живот.
– Наистина ли? О! Благодаря ти! – Тя улови ключовете и без да се колебае нито за миг, хукна към гаража.
Сидни я изпрати с нежен поглед.
– Така значи? Тотална разпродажба в "Контейнер Стор"? – въпросът ѝ явно бе отправен към мен.
– О, я стига – махнах примирително с ръка. – Не се дръж сякаш нямаше да те заинтересува.
Тя се извърна към нас с усмивка. Струящите слънчеви лъчи превърнаха косите ѝ в разтопено злато, от което ми секва дъхът.
– Може би – съгласи се тя. – Зависи дали цветовете са подбрани с вкус.
– Предполагам, че всъщност не искаш да говориш с мен, нали? – подпита Джил с лукава усмивка.
Сидни сви рамене и отметна зад ухото си кичур от великолепната си коса.
– Не конкретно. По-скоро се нуждаех от малко лично пространство. Приятно ми е да поговоря и с двамата.
Но очите ѝ се приковаха в мен. Напрежението помежду ни беше толкова осезаемо, че с нож да го режеш. Много добре знаех, че и на нея, също като мен, ѝ е много трудно да стои далеч от мен. Бих дал всичко, за да я грабна на мига в прегръдките си, да я погаля по бузата или да усетя копринената мекота на косите ѝ между пръстите си. Тя се прокашля и отклони поглед, явно опитвайки се да измисли безопасна тема. Е, почти безопасна. Гласът ѝ се снижи, когато отново извърна към нас блесналите си очи.
– Успях. – Огледа се набързо, преди да продължи. – Със солта. Наситих я с всичките четири елемента.
Джил затаи дъх, развълнувана не по-малко от нас от откритието на Сидни.
– Смяташ ли, че ще можеш да я използваш, за да създадеш заместител на мастилото на Маркъс?
Сидни кимна енергично.
– Най-тежката част от работата е свършена. Сега остава само да се доизяснят нещата, за да може субстанцията да се разтваря във всяко мастило, което се използва за татуировка. Но ми е нужно опитно свинче. Предполагам, че би било много храбро да го изпробвам на себе си.
– Вярвам изцяло в способностите ти – заявих, – но може би трябва да почакаш и да експериментираш върху някой от ентусиазираните доброволци на Маркъс.
– Предполагам, че бих могла. Искам да кажа, не мисля, че може да причини някаква вреда. Най-големият проблем ще бъде дали наистина ще действа. Единственият начин да го разберем с ако алхимиците се опитат да опреснят татуировката на опитното свинче – което никой от нас не иска. – Малката ѝ замислена бръчица беше толкова възхитителна. – Освен ако не успея да се сдобия с мастилото на алхимиците и да направя още опити. Но, пфу! Това няма да е лесно без официално разрешение. А не разполагам наоколо с някой, който владее магията с елемента земя.
Изсумтях.
– Сигурен съм, че Ейб с радост ще ти помогне.
– О, да – съгласи се Сидни. – Не се съмнявам, че ще ми помогне. Сигурна съм и че ще се радва да разбере всичко за моя страничен проект.
В този момент се появи Зоуи в онзи мощен автомобил. Не се качи на тротоара, нито се блъсна в сградата, така че предположих, че от нея ще излезе добър шофьор. При все това забелязах как острият поглед на Сидни огледа изпитателно бронята на колата за най-малката драскотина. Доволна от проверката, тя се настани зад волана и ни махна за довиждане. Очите ѝ се задържаха върху моите за няколко секунди и за миг аз застинах, потопен в онзи кехлибарен взор. Въздъхнах, когато тя потегли, а щом вдигнах глава, видях Джил да ме наблюдава разбиращо.
– Добре – казах. – Ще си запиша час при лекаря. – Тя ме прегърна.
Обадих се на психиатъра, препоръчан от медицинския център в "Карлтън", като тайничко се надявах, че ще мине време, преди да ми определи час. В крайна сметка специалистите винаги са много заети, нали? Този очевидно също беше, но някой току-що бе отменил часа си за утре. Рецепционистката ми заяви, че имам невероятен късмет, така че какво можех да направя? Записах се и на следващия ден се скатах от часа по мултимедии, спечелвайки си прозвището "кръшкач", когато помолих Роуина да ми даде после записките си от пропуснатата лекция.