– Какво е толкова спешно? – попитах Зоуи, когато излязох ме от кабинета.
– Трябва да се срещнем с татко сега – обясни тя.
– Сега? Не е време за вечеря. Дори по-възрастните не вечерят толкова рано.
– Татко е пристигнал в града по-рано и не иска да губи време.
Опитах се да прикрия недоволството си.
– И аз пак съм последната, която го научава?
Зоуи ме стрелна обидено с поглед.
– Ти, изглежда, се занимаваш с други неща, които смяташ за по-важни. Предположих, че ще ти е все едно.
– Не започвай отново – предупредих я. Стигнахме до паркинга и по навик огледах Живака, за да се убедя, че някой некадърен идиот не е одраскал боята, докато е паркирал.
– Права си – съгласи се Зоуи, за моя изненада. – Не бива да се караме. Днес сме сестри, а не само алхимици. Трябва да се обединим срещу общия враг.
– Имаш предвид мама? – попитах невярващо. Зоуи кимна в знак на потвърждение, а аз трябваше да стисна устни, за да не тръсна нещо по-остро и да избухне скандал.
Ресторантът, който бе избрал баща ми, беше именно такъв, какъвто очаквах. Както сам се изразяваше, той не понасяше "излишните превземки и финтифлюшки", така че изисканите ресторанти, излъчващи мистерия или романтика, автоматично отпадаха. При все това, въпреки прагматизма си, в никакъв случай не би избрал някое шумно и непретенциозно кафене, със съмнителна чистота и качество на храната. Затова се бе спрял на приличен японски ресторант, в съседство с един хотел, гордеещ се с отсъствието на разточителност. Обстановката беше семпла, със строги, изчистени линии, но храната и репутацията бяха неоспорими.
– Здравей, татко – поздравих го. Когато пристигнахме, той вече седеше край една маса и не стана да ни прегърне. Дори Зоуи не очакваше подобно хладно посрещане.
– Сидни, Зоуи – рече той. Назовавайки ме първа не бе знак за предпочитание, а по-скоро спазване на годините на раждане. Ако Карли беше тук, щеше да изрече първо нейното име.
А за двоен ефект щеше да бъде и по азбучен ред. Появи се сервитьор, който ни предложи вода и чай, а баща ни му подаде менюто. – Това е вечерното меню. Моля, донесете ни обедното.
– Обедното време мина, сър – отвърна вежливо сервитьорът. – Вече сменихме менютата.
Баща ни го прикова с поглед.
– Да не би да се опитвате да ми кажете, че три и половина е време за вечеря?
– Не. – Мъжът се огледа безпомощно наоколо. Ресторантът беше празен, с изключение на двамата бизнесмени, които пиеха на бара. – Всъщност не е време нито за обед, нито за вечеря.
– Е, в такъв случай не виждам защо да плащам вечерните цени. Донесете ми обедното меню.
– Но обядът приключи в два.
– Тогава извикайте управителя.
Сервитьорът се отдалечи, но бързо се върна – носеше обедното меню. Идеше ми да потъна в земята от срам.
– А сега – подхвана баща ми, очевидно горд от себе си. – да изберем какво ще хапнем, за да може след това спокойно да се заловим за работа.
Стомахът ми се сви, докато се чудех каква по-точно работа има предвид. Дори и да не изпитвах такова притеснение, не бях гладна, но следвайки правилата на добрия тон, поръчах суши.
– Това е малка порция – отбеляза баща ми.
– И най-евтината. – Правилните думи сами излязоха от устата ми. – Тук дори и цените на обедното меню са твърде високи. Няма смисъл да се поръчват прекалено много блюда, когато и без това храненето по време на делови разговори е по-скоро общоприета условност. Освен това обучението ни включва безплатна храна и ще вечеряме в общежитието.
Той кимна одобрително.
– Съвсем правилно. Изглеждаш понапълняла, така че не е зле да пазиш малко диета.
Усмихнах се сковано и сподавих желанието си да му кажа, че все още нося четвърти размер. Просто видът ми беше на по-здравословен четвърти размер, а не на леко недохранен. Междувременно Зоуи – която възнамеряваше да зареже менюто – бързо го отвори отново, като чу упрека му към мен. Навярно смяташе да си поръча пържени в масло морски дарове, едно от любимите ѝ ястия, и сега явно се изплаши от гнева на баща ни заради пържената храна. Можех да понеса забележките му за теглото ми, но ако кажеше нещо на сестра ми, нямаше да издържа и щях да ливна чая в лицето му. В крайна сметка тя поръча същото като мен, макар да знаех, че не обича суши.
След като сервитьорът се отдалечи с поръчките ни, баща ни извади два кафяви плика и подаде по един на всяка от нас.
– Няма смисъл да губим време. Както виждате, събрал съм информация, която ще ви помогне да свидетелствате срещу майка си.
Стисках челюсти, докато прелиствах страниците, описващи живота на майка ми. Копия от документите от колежа, справки за това къде и какво е работила. Имаше много снимки, включително и една, направена по време на някакво занятие, което приличаше на курс по йога. Вдигнах я. На нея се виждаха неколцина студенти, включително мама, докато излизат от залата, понесли постелките си.