Размърдах се неловко.
– О, аз.
– След вечерята – постанови баща ми решително. – Тогава ще му се обадим.
Бунтовническата част в мен искаше да попита: "Нима сега не обядваме?", но премълчах.
Наистина повече не ми се говореше. Слава Богу, Зоуи все така ревностно се опитваше да привлече вниманието му и бъбреше и за двете ни. Обядът наближаваше към края си и разговорът отново се върна към съдебното изслушване. Аз кимах машинално.
– Радвам се, че мога да разчитам на вас двете – рече той, когато се изправихме, за да тръгваме. – Не че съм се съмнявал. Но след Карли, ами, трудно е да се каже.
– Какво за Карли? – попитах припряно. Видях, че той не остави бакшиш, и преди да се отдалечим, хвърлих незабелязано няколко монети върху масата.
Баща ми се намръщи.
– Тя ще свидетелства в полза на майка ви. Но не се тревожете. Това няма да е достатъчно.
Изпълни ме такава радост, че с мъка успях да запазя невъзмутимо изражение. Карли щеше да се противопостави на баща ни! Разбира се, тя никога не е била подлагана на такъв натиск, като мен и Зоуи, но толкова се гордеех с по-голямата си сестра! Обикновено тя беше покорната и срамежливата в семейството. Това, че щеше да защити майка ни, означаваше, че е изминала дълъг път. Запитах се дали някога ще събере смелост да разкаже как Кийт я е изнасилил. Но все пак това беше началото.
Що се отнася до Кийт. баща ми беше твърдо решен да ми покаже какво "добро" съм му сторила, без значение колко го уверявах, че не е необходимо. Когато стигнахме до паркинга, той проведе няколко обаждания, за да го свържат с Кийт, а най-лошото беше, че използваше видеовръзка. Мълчаливо се помолих Кинг да е зает с нещо, каквото и да е, и да не може да се обади. Нямах късмет. След около минута или малко повече, баща ми най-сетне успя да се свърже и лицето на Кийт се появи върху екрана на телефона. Зоуи и аз застанахме от двете страни на баща ми.
– Господин Сейдж – рече Кийт. Гласът му беше равен и бездушен. – Толкова се радвам, че ми се обаждате.
Не можах да сподавя удивеното си ахване. Някога Кийт беше надменен и противно арогантен. В поправителния център беше обезумял от ужас. А сега. Нямаше нищо. Приличаше на празна черупка. На робот. Едното от очите му беше стъклено, но ако не знаех кое точно, никога нямаше да различа изкуственото.
– Сидни и Зоуи са с мен – обясни баща ми. – Сидни се тревожи за теб.
– Здравей, Сидни. – Стори ми се, че се усмихна, но не бях сигурна. – Исках да говоря с теб. Бях болен, но вече съм по-добре. Позволих да бъда измамен от онези дяволски изчадия. Ако не беше ти, щях да изгубя душата си.
Имах чувството, че езикът ми е надебелял и едва можах да го помръдна.
– Това. Това е страхотно, Кийт. Как си иначе? Като се изключи работата ти като алхимик?
Той се намръщи.
– Какво имаш предвид?
– Ами, не зная. Гледал ли си наскоро някои хубави филми? Имаш ли гадже? – Знаех, че на баща ми въпросите ми ще се сторят лекомислени и ненужни. – Щастлив ли си?
Кийт едва примигна.
– Щастието ми няма значение. Само работата е важна. Това, както и продължаващото покаяние.
– За. За какво? Заради измамите ти с Кларънс, за да спечелиш пари? Имам предвид, че това беше лошо. Ала би могло да е и по-зле. – Нямах представа защо се опитвах да се защитя пред него, но имаше нещо дълбоко обезпокоително в целия този разговор за души и покаяние – особено, след като знаех, че истинският проблем на алхимиците не бяха последиците от мошеничеството на Кийт, колкото фактът, че бе използвал морой. – А и нали току-що каза, че си много по-добре.
– По-добре съм, но не съм излекуван. – От тона му по гърба ми пробягаха ледени тръпки. – Тези, които си сътрудничат с онези същества, заради каквото и да е, е изключение на по-великото всеобщо благо, трябва да извървят дългия път към изкуплението и спасението, този, по който аз вече съм поел. Аз съгреших против своята раса и позволих покварата да обсеби душата ми. Вече съм готов да се изчистя докрай от мрака.
– Личи си, че искрено и дълбоко съжаляваш – промълвих едва-едва. – Искам да кажа, че това е добре, нали? Трябва да означава нещо.
– Вече съм готов да се изчистя докрай от мрака – повтори гой. Трудно можеше да се каже дали въобще осъзнаваше, че говори с мен. Звучеше, като че ли рецитираше нещо. Нещо, което в действителност бе рецитирал много, много пъти.
Тези, които си сътрудничат с онези същества, заради каквото и да е, с изключение на по-великото всеобщо благо, трябва да извървят дългия път към изкуплението и спасението. Думите му дълбоко ме разтърсиха. Отношенията ми с Ейдриън доста надхвърляха едно обикновено сътрудничество. Това ли рискувах? Да се превърна в бездушно и апатично същество? Последният път, когато видях Кийт, той крещеше да го освободят от алхимиците. Беше ужасно, ала в същото време имаше нещо истинско в безумното му отчаяние. Борба. В него гореше огън. А сега нямаше нищо. Кийт беше високомерен и егоистичен, но притежаваше ярък и силен характер – дори понякога дразнеше околните. Как самоувереният и властен Кийт се бе превърнал в. това създание? Какво му бяха сторили, че да го лишат от самоличността му, да го накарат да се съгласява покорно с всичко, което му казваха?