Татуировката, осъзнах. Сигурно са я опреснили и пропили с много силно внушение. И все пак. Интуицията ми подсказваше, че има още нещо. Мастилата на алхимиците могат да те направят послушен за прости команди и да станеш възприемчив към внушението. Но да се измени личността напълно? За целта е необходима по-могъща намеса. Досещах се, че това трябва да е съчетание от подсилена татуировка и всичко, което са направили по време на превъзпитанието му.
Виждах също каква може да бъде съдбата ми, ако ме заловят.
– Кийт – успях да изрека накрая, – как точно се изчисти от онзи мрак?
– Време е да тръгваме – внезапно ни прекъсна баща ми. – Кийт, много се радваме да се убедим, че при теб всичко е наред. По-късно пак ще си поговорим.
Кийт се сбогува с нас и ние се запътихме към автомобилите си. Зоуи се осмели да прегърне набързо и сковано баща ни, преди да се качи в Живака. Аз вече се бях извърнала към шофьорската врата, но той ме хвана за ръката. Не се възпротивих, защото още бях зашеметена от това, на което току-що бях станала свидетел.
– Сидни – заговори той и впери в мен студените си очи. – Ти наистина свърши отлична работа. Радвам се, че Зоуи е тук, за да се учи от теб. Тя е вироглава и неопитна, но накрая ще се научи. А и е права за едно – не си отвличай вниманието. Дори и само заради тази твоя учителка. Може би не е зле след време малко да си починеш. Със сигурност ще е добре за теб да продължиш да общуваш с онзи млад мъж, Иън Джансън. Но сега дори едно привидно невинното общуване – с човек – може да е опасно. Длъжна си изцяло да се съсредоточиш върху мисията си. Зная, че е излишно да ти напомням за дружбата с морои и дампири.
– Разбира се, че не, сър. – Искаше ми се да си бях замълчала.
Той ме удостои с някакво подобие на усмивка, а после се извърна, без да добави нито дума. Потеглих със Зоуи към "Амбъруд". В колата се възцари неловкост, породена от по-раншните ни пререкания. Колкото и да ѝ бях сърдита, задето ме издаде на татко, аз все още я обичах. А и не можех изцяло да я обвинявам. Той внушаваше страх, беше от онези хора, които те караха да се чувстваш непълноценен и неспособен. Имах предостатъчно опит с това.
– Хей – заговорих, когато забелязах, че минаваме покрай същата сладкарница, в която идвахме миналата седмица. – Искаш ли да се почерпим с шоколадов сладолед с орехи?
Зоуи се взираше право напред и дори не погледна към сладкарницата.
– Пълен е с мазнини и захар, Сидни. – Отново се умълчахме. – Може би трябва да престана да вземам уроци по кормуване от Еди.
– Лош учител ли е? Направил ли е нещо, хм, зловещо?
– Не. – Противоречивите чувства, които я измъчваха, бяха почти осезаеми. – Но той е един от тях. Чу какво каза татко. Какво каза Кийт. Никакво сътрудничество.
– Това не е сътрудничество. Това е бизнес – заявих прагматично. – Какво ще стане, ако възникне извънредна ситуация и се наложи да шофираш? Длъжна си да си подготвена. Заради по-великото всеобщо благо.
Тя леко се успокои.
– Предполагам, че си права.
След това Зоуи отново притихна, давайки ми добра възможност да се замисля за евентуалните последици от днешния обяд. Може би заради безукорната си и надеждна репутация все още бях недосегаема, но Зоуи се бе раздрънкала за някои от другите ми дейности. Дали баща ми бе заподозрял нещо? Трудно бе да се каже, но предпочитах той да няма никакви основания да се съмнява в мен.
И разбира се, още се притеснявах заради Кийт. Лицето му продължаваше да ме преследва. Какво бяха направили с него? Какво бе преживял в поправителния център? И доколко голяма е била ролята на опреснената му татуировка? Тези въпроси не спираха да се въртят в ума ми и когато пристигнахме в "Амбъруд", бях взела решение. Беше труден избор, който може би нямаше да разреши всичките ми проблеми. Но бях длъжна да действам. Гледката на Кийт бе напомнила за отчаяната ситуация, в която се намирах.
Трябваше да направя мастилото. И да го изпробвам върху себе си.