Нямаше друг изход. Налагаше се да действам, за да разбера дали новото мастило е надеждна защита срещу психическите манипулации на алхимиците. Щеше да бъде по-добре, ако някой от последователите на Маркъс ми послужи като за опитно свинче, но нямаше време да го чакам. Инес бе казала, че магическите ми способности може да повлияят върху резултатите и да ги объркат, но какво друго можех да направя? Нямах върху кого да експериментирам, а беше немислимо да стоя със скръстени ръце и нищо да не предприема. Ако съществуваше метод, който можеше да предпази други хора – както и мен – да се превърнем в същества, подобни на Кийт, бях длъжна да го открия. Това беше отправната ми точка и повече нямаше да си пилея времето.
След вечерята в общежитието Зоуи се запъти на среща с учебната си група, а аз се приготвих да отида в дома на госпожа Теруилиджър. Преди това ѝ се бях обадила с една доста неочаквана молба. Може би беше опасно да зачезна отново при учителката си, след днешната лекция на Зоуи, но ако ме попиташе по-късно, щях да ѝ обясня, че съм имала задължително задание. Докато крачех към паркинга за учениците, се натъкнах на Трей. Изглежда, отиваше на работа.
– Ей, Мелбърн извика ми той и спря до мен. – Трябва да те попитам нещо. Анджелина се размотава с онзи дампир. Току-що ги видях да си тръгват заедно. Има ли нещо между тях?
– Кой дампир? – попитах.
– Онзи с фалшивия британски акцент.
– Не мисля, че е фалшив.
– Е, както и да е. – Дори аз можах да доловя ревността в тона му. – Какво става между тях?
– Напълно съм сигурна, че нищо не става.
– Тогава защо постоянно са заедно?
Защото тя се опитва да те забрави, казах си аз.
– Мисля, че се упражняват или нещо подобно. Нали знаеш, дампирски работи. – Той обаче не изглеждаше убеден. – Може би вместо да я преследваш, трябва да си намериш някоя друга.
– Мислиш ли, че не съм пробвал? – въздъхна той. – Но нима може някое момиче да се сравнява с нея? Може и да не вярваш, но в цялото училище няма друга като нея.
– О, напълно го вярвам – съгласих се, като си спомних как в началото Анджелина беше забравила кода за шкафчето си и се опита да го отвори е брадва. Никой не разбра откъде я бе намерила.
– Някой покани ли я на бала?
– Какъв бал?
Той посочи обявата, окачена на прозореца на общежитието: "БАЛ ЗА ДЕНЯ НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН".
– Наистина ли не си я забелязала?
Имам си доста грижи.
– Не смяташ, че тя ще отиде с Нийл, нали?
Замислих се за безразличието на Нийл и пълната му отдаденост на работата.
– Не. Сигурна съм, че това няма да стане.
Трей пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се втренчи мрачно пред себе си. Изчаках да каже още нещо, но той остана мълчалив и аз усетих как очите ми се разширяват от изненада.
– Нима това е толкова важно за теб? Че тя ще отиде на бала с някой друг?
– Тя е важната – промълви той и се извърна към мен. – Мисля. Мисля, че може би сгреших с нея. Вярвах, че най-силното ми желание е Воините да ме приемат в своите редици. Но дали е така? Това, което всъщност искам, е да изтрия от лицето на земята лошите вампири и да премахна завинаги злото. Такива неща. А за целта не се нуждая от тях. Мога да мисля самостоятелно и да открия начин, по който да го постигна. Може би този начин ще включва и Анджелина.
Слисах се, защото думите му почти се покриваха с някои от моите желания.
– Е, и какво сега? Ще се съберете ли отново?
– Не зная. Нужно ми е време да помисля как да стане. А междувременно не желая тя да излиза с Нийл или когото и да било друг. – Изгледа ме накриво. – Зная, зная. Звучи невероятно шовинистки – да искам тя да не си живее живота, докато аз измъдря какво да правя. Но пък и ситуацията е доста необичайна и сложна.
– Напълно си прав – промърморих аз. Помежду ни отново се възцари тишина, когато внезапно ме осениха две прозрения. Едното беше, че колкото и налудничава да изглеждаше връзката между Трей и Анджелина, аз исках помежду им да се получи. Второто бе, че пред мен изведнъж се откриваше една възможност. – Ще ти помогна. Ще ти помогна Анджелина да не се вижда с никого.
– Какво? – Той ме изгледа недоверчиво. – Можеш ли да го направиш?
– Разбира се – уверих го. Лесно бе да се обещае, защото виждах колко страдаше тя по него, а и предполагаемото ѝ ново увлечение всъщност изобщо не я интересуваше. Ала Трей не го знаеше. Лицето му се озари от усмивка, която много бързо помръкна.
– И какво ще поискаш в замяна? – запита той предпазливо.
– Защо си мислиш, че ще ти поискам нещо?
– Ти си алхимик. – Устните му отново се изкривиха в някакво подобие на усмивка. – Алхимиците не правят нищо даром.