При все че Джаки се бе преместила в модерна къща, след като нейната изгоря, отвътре новият ѝ дом не се различаваше от стария. Минах покрай купчина книги за лечение с кристал и се наведох да погаля пухкавата бяла котка, която се търкаше о глезена ми, приветствайки ме за добре дошъл. След малко Сидни се появи откъм коридора, кършейки пръсти. Щом ме видя, изтича напред и се хвърли в прегръдките ми. Джаки извърна деликатно очи и се престори, че вниманието ѝ е заето с оправянето на някакви свещи. Ние никога не сме казвали пред нея нищо конкретно за отношенията си, но в нейно присъствие се чувствахме спокойни, а аз бях научил две важни неща за Джаклин Теруилиджър. Едното – че не е глупава. И другото – че не съдеше никого.
– Какво се е случило? – попитах Сидни. – С баща ти ли е свързано? – Това беше единственото, което би могло да промени позицията ѝ.
Тя кимна.
– Да. С него и с Кийт.
– Кийт? И той ли беше там?
– Не. Не точно. Татко му се обади. По видеовръзка. – Тя се отдръпна от мен и закрачи наоколо. – Беше ужасно. Това, което са му сторили. Не приличаше на човек. Все едно беше робот. Никакви чувства. Никаква самостоятелна мисъл. Причинили са му всичко това в поправителния център – при това не е било само обучение или терапия. Освен това са използвали мастилото, за което Маркъс говореше, и което усилва внушението и по този начин затвърждава лоялността. Татко каза, че това мастило няма толкова силно въздействие върху всички. Но, Господи. При него се е получило. При Кийт.
Тя бъбреше на пресекулки, а това не беше типично за нея, което ми се стори още по-обезпокоително. Очите ѝ имаха измъчено изражение и аз изпитах желание отново да я притегля в обятията си. Сдържах се, макар и неохотно. Джаки може и да приемаше спокойно нашата връзка, но аз нямах намерение да излагам чувствата си на показ.
– Но какво е станало? – настоях. – да не би да са те заплашили, че ще сторят същото и на теб? – Ала нещо ми подсказваше, че ако го бяха сторили, тя нямаше сега да стои пред мен.
Сидни поклати глава.
– Не, всъщност баща ми не спираше да повтаря колко съм страхотна – е, по неговия си начин. Не използва точно думата "страхотна". Тя не присъства в речника му. Зоуи беше тази, която постоянно се заяждаше с мен и дори ме изпорти! Вдигна голяма пушилка за това как съм се разбирала с всички и колко много време съм прекарвала с вас. – Тя кимна към Джаки, която повдигна вежди.
– Не знаех, че споделяш нашите занимания с твоите, ъ, сподвижници.
Сидни се изсмя рязко.
– Какво, за магията? Не, разбира се, че не. Но не е нужно да им казвам за магията, за да предизвикам гнева им. Бях смъмрена задето толкова старателно ви помагам в научните изследвания, тъй като това може да ме отклони от приоритетите ми на алхимик.
Сега беше мой ред да се сащисам.
– Нима заради това могат да те изпратят в поправителен център?
– Не. Но това са трохички хляб, както би казал Маркъс. Подобни неща привличат вниманието към мен и ако алхимиците някога открият какво съм направила. Ще се опитат да опреснят татуировката ми, а аз не мога да им го позволя. Няма да им го позволя. Няма да стана като Кийт.
От възмущение в глъбините на кафявите ѝ очи лумнаха златисти искри, но независимо от целия този плам и ожесточена страст имах чувството, че тя беше ужасена. И как да не бъде? Обзе ме силно желание да погледна аурата ѝ, но успях да го потуша, благодарение на волята си, както и на. Ами, не бях съвсем сигурен, че мога да я видя.
Бяха изминали почти две седмици, откакто вземах хапчетата, които Айнщайн ми предписа. През първата седмица не забелязах никакви промени – с едно изключение. Сънят ми. Можех да спя. Вече не се взирах в тавана на спалнята, опитвайки се да заспя. Лягах си, лежах петнайсетина минути и се унасях. Не мога да кажа, че се чувствах спокоен и уравновесен. По-скоро, като че ли онова колело в главата ми вече не се въртеше толкова неконтролируемо. Мислите ми просто се успокояваха за през нощта, позволявайки ми да вляза в обичайния ритъм на нормалните хора.
Миналата седмица забелязах някои постепенни изменения в мен. Бях станал малко по-търпелив. Обмислях нещата малко повече. Не мога да кажа, че се бях превърнал в уверена и силна личност, която се владее изцяло и чиито чувства не се люшкат напосоки. Още бях твърде далеч от това. Все още ме връхлиташе това, което Сидни наричаше "моментите на Ейдриън Ивашков". Албумът на Пинк Флойд "Тъмната страна на луната" една нощ ме потопи в мрачни разсъждения за смисъла на живота, които в крайна сметка ме подтикнаха да купя ултравиолетови бои, за да изразя върху платното метафизичните си размисли. И когато най-сетне предадох онзи проклет автопортрет, подметнах любезно на преподавателката си, че ще я разбера, ако пожелае да го окачи в будоара си. Отговорът ѝ не беше окуражаващ.