Това навярно беше най-тъпата ми постъпка през последните две седмици, но ако се сравни с изпълненията ми в миналото, не беше нещо чак толкова зле. И най-важното, не губех контрол. Нито веднъж не бях погълнат от онзи омаломощаващ мрак. И леля Татяна мълчеше.
Мислех, че съм ударил джакпота, докато на следващия ден след забележката за будоара не видях преподавателката си в кампуса и не пожелах да узная дали все още съм в немилост заради дръзкия си коментар. Призовах духа, за да надникна в аурата ѝ – и нищо не се случи. Беше все едно да се опитваш да запалиш двигателя на колата в мразовито зимно утро. Накрая, след третия опит, магията най-сетне се пробуди и аурата ѝ проблесна пред погледа ми.
Оттогава бяха изминали четири дни, но аз все още се страхувах да използвам духа. Не бях сигурен дали ще съумея да се справя с това, което ще открия. Ами ако случилото се онзи ден е било само щастлива случайност, макар и от третия път? Дали духът все още функционираше нормално? Или магията постепенно губеше силата си и може би дори напълно е изчезнала? Не знаех как да се чувствам. Облекчен? Или съсипан?
Онази паника заплашваше да ме завладее, бяха ми нужни няколко минути, за да прогоня тези мисли от главата си и да запазя спокойствие. Точно сега духът не беше най-важният ми проблем, а Сидни. Длъжен бях да бъда тук, до нея.
Работата бе там, че досега не ѝ бях казал за стабилизатора на настроението. Дори и за Айнщайн не ѝ бях споменал. Част от мен искаше тя да знае, че наистина се опитвам да се променя – че бих направил всичко за нея – но от друга страна все още бях твърде изнервен за крайните резултати от лекарството. Притеснявах се да ѝ се похваля за хапчетата, ако те нямаха желания ефект. Щях да се почувствам не по-малко неудобно, ако го имаха, а аз ги спра, защото не можех да понеса промените, настъпили в мен. Докато не бъда наясно какво става, не исках Сидни да знае. Предпочитах да си мисли, че въобще не се опитвам да се променя, отколкото да узнае, че съм се провалил.
– Какво искаш от мен? – попитах я аз.
– От нас – поправи ме Джаки.
Не можах да се сдържа и я озарих със сияйната си усмивка. Не ми беше трудно да се преструвам на очарователен и щастлив пред околните. Всъщност рядко ми се случваше да срещна хора, които да спечелят едновременно и симпатията, и уважението ми, но Джаки се бе изкачила до най-високата летва в моята класация. Най-вече заради силната ѝ загриженост към Сидни и за готовността ѝ да стори всичко заради нея. Обичах Джаки заради това. Обичах я и я ценях и заради това, че не ѝ бе нужно да знае всичко докрай, за да се притече на помощ. Още едно нейно предимство беше и участието ѝ в тези свръхестествени дела. Освен това притежаваше удивителната способност да се справя с новите и необясними усложнения.
– Смятам да използвам субстанцията, която получих – каза Сидни. Стисна ръце и аз тутакси разбрах, че го прави, за да прикрие треперенето им. – Просто смесих сол в свързващ разтвор заедно с мастило. Получената субстанция изглежда хомогенна и устойчива, така че остава само да татуираме нашия субект.
– Кой всъщност е нашият субект? – Огледах се, за да се уверя, че не съм пропуснал някого, но в стаята бяхме само ние тримата. – Някоя от котките?
На вратата се почука и миг по-късно Джаки въведе Трей Хуарес, което за мен бе изненада. Говорил съм с него само няколко пъти. Като оставим настрана, че Трей принадлежеше към групата, която се опита да убие Соня Карн, той беше свестен тип. Знаех, че Сидни го смята за свой приятел, въпреки всичко, което се бе случило, а нейното мнение означаваше много. Фактът, че го бе поканила, бе достатъчно красноречив.
– Господин Хуарес, каква приятна изненада. – Ясно беше, че Джаки наистина е изненадана.
– Изненадан съм, че не сте ме поканили по-рано, госпожо Теруилиджър. Нали аз бях първият ви асистент! А постоянно каните тук Мелбърн.
Той я дари с усмивка, която все едно бе взета от моя арсенал, и навярно постигаше чудеса с жените. За разлика от Нийл, който, изглежда, ги очароваше само по случайност, Трей беше истински майстор. Бях доволен, че е в плен на доста странно дисфункционално увлечение по Анджелина, защото ако трябва да сме честни, един симпатичен и атлетичен съученик подхождаше много повече на Сидни, отколкото психически неуравновесен вампир художник.
Джаки завъртя очи, с което показа, че усмивката нямаше никакъв ефект върху нея.