Едва се сдържах да не обхвана лицето ѝ с длани. Идеята ѝ никак не беше глупава. Дали щеше да е по-добре, ако тя и Маркъс татуират някой от неговите последователи, чиито татуировки вече бяха пропити с внушението на алхимиците, и след това да проверят дали това ново мастило е толкова ефективно, колкото индиговото мастило на Маркъс? Разбира се, това би бил идеалният план. И тъкмо това ме тормозеше. Сидни винаги се стремеше към идеалното. Беше старателна и прецизна. Никога не правеше нещо прибързано, никога не се задоволяваше с половинчати резултати. Но сега действаше много припряно. Дори пренебрегваше оптималния метод за експеримента си, само и само да ускори процеса. Така би постъпил всеки друг. Например аз. Фактът, че тя се бе решила на този риск, ми подсказваше, че ситуацията е критична. Сидни действаше импулсивно и емоционално, което съвсем не бе характерно за нея. Моята любима беше уплашена.
Какво, по дяволите, бе видяла в Кийт?
– Трябва да позволиш на Улф да татуира и теб – заговорих внимателно. – Щом като толкова се тревожиш. Просто за всеки случай, ако Инес греши, че магията деактивира внушението в твоята татуировка.
По лицето ѝ се изписа паника.
– Повярвай ми, мислила съм и за това. Проблемът е, че не мога лесно да го направя, докато Зоуи се навърта наоколо. Този процес дразни кожата и въпреки че най-явните следи изчезват след няколко дни, пак не е нещо, което мога да скрия, докато живеем в една стая. Засега остава да се надявам, че Инес не греши; и да чакам подходящия момент.
– Ще кажеш ли на Маркъс за татуирането на Трей?
– Ако някога се обади – отвърна тя и завъртя очи. – Навярно е припаднал в някой бар.
– Знаеш, че можем да го посетим в съня му – припомних ѝ аз.
– Ейдриън. – Тонът ѝ бе строг и непреклонен. – Знаеш, че не можем.
– Не зная такова нещо – обявих. – От дълго време не съм използвал духа. Всъщност от. е, ти се сещаш. От онази нощ. Малко изблик на магията в името на по-висшето благо? Няма проблем. – Перчех се без да мисля, най-вече защото готовността да ѝ помагам бе дълбоко вкоренена в мен. Чак по-късно ми хрумна, че може би няма да съм в състояние да проникна в съня на Маркъс заради хапчетата.
– Това е опасно – настоя Сидни, но аз видях нерешителност в очите ѝ. Тя искаше да говори с Маркъс, но не желаеше да ме подлага на риск.
– Опасно е да не направим нищо, за да защитим останалите. И ако се налага да говорим с любимия ми беглец, сме длъжни да го сторим. – Трябваше да се опитам. Може би щях да се проваля, но не можех да не ѝ помогна.
Тя се поколеба, а сетне ми даде най-добрия отговор, на който можех да се надявам.
– По-късно ще го обсъдим.
Каквито и други недостатъци да имаше, Улф доказа, че е изненадващо способен и умел в работата си. Струваше ми се, че татуирането продължава цяла вечност, но той внимателно следваше очертанията на старата татуировка и не нашари гърба на Трей с нови дупки. Когато час по-късно най-сетне свърши, кожата на Трей бе зачервена и раздразнена и тук-там се виждаха капчици кръв. И Сидни, и Улф ни увериха, че това било нормално. Той кимна доволно и позволи на Трей да седне, за да се почисти кожата му и да се превърже.
– Обработих цялата татуировка рече Улф доволно. – След колко време ще изчезне?
– Ще отнеме известно време – отвърна Сидни спокойно. – Понякога е нужно процедурата да се повтори няколко пъти, но имам чувството, че в случая няма да е нужно. Благодаря ви за помощта. – Отново говореше толкова непринудено и естествено, че аз почти ѝ повярвах, че правим обикновено козметично премахване на татуировка, а не защита срещу магия, контролираща съзнанието.
– Иска ми се да имате такива джаджи, когато бях по-млад – промърмори Улф замислено. – Ако бях толкова мъдър, колкото днес, никога нямаше да татуирам Токлул на бедрото си. Но, хей, не ме гледайте така! Тогава бях просто едно хлапе и вярвах, че двамата с Токлул ще бъдем завинаги заедно.
– Ток. Какво? – попитах аз.
– Токлул. Това е ацтекска принцеса, която срещнах, докато странствах из Мексико.
– Ацтекска ли казахте? – наклони се Трей напред.
– Да. Последната от своя народ. Семейството ѝ преживяваше трудни времена и се налагаше да продава сувенири, за да свържат двата края. Състезавах се в няколко изключително опасни игри, за да докажа, че съм достоен за нея. В крайна сметка спечелих правото да ѝ стана съпруг консорт, обаче след няколко месеца ме загриза безпокойство. Още не бях готов да се установя и създам семейство. Когато си тръгнах, сърцето ѝ беше разбито, ала какво можех да сторя? Бях млад и в мен кипеше страстта към пътешествия. Трябваше да бъда свободен. Волен като птица.