– А тази птица не може да се улови – заключих тържествено. Сидни ме стрелна накриво с поглед. – И значи още имате татуировка с името ѝ?
– Не съвсем. – Той запретна единия крачол на бермудите си, разкривайки космато бедро и леко избледнял син надпис "Тактичен". – Когато се върнах в Щатите, намерих един тип, който го промени. Това беше най-доброто, което можа да измисли със съществуващите букви.
– Много благородно – отбеляза Джаки. Изгледах я замислено, но не можах да определя дали и тя лъжеше. Изкушението да видя аурата ѝ се засили. Тя наблюдаваше как Сидни помага с превръзката на Трей. – Имате ли нужда от още нещо? Някой от вас? Признавам, че се чувствам твърде безполезна.
– Вие сте домакинята – рече Сидни и отстъпи назад, докато Трей обличате ризата си. – Вече направихте достатъчно.
– Е, ще се радвам да направя повече, ако искате да останете известно време.
Съдейки по това как се повдигнаха веждите на Улф над превръзката на окото му, явно смяташе, че той е единственият, който трябва да остане.
– Налага се да тръгваме – заявих от името на всички. Ако Джаки бе осигурила позволение за Сидни да отсъства в този час от общежитието, предположих, че теоретично бихме могли да използваме оставащото време, за да хапнем. Дори Трей можеше да дойде с нас. Не ми пукаше, след като това ми осигуряваше още няколко скъпоценни момента със Сидни, Телефонът ѝ завибрира и ми стана ясно, че надеждите ми са напразни. Тя погледна дисплея и въздъхна.
– По дяволите! Това е четвъртият есемес от Зоуи. Не съм ги чула заради иглата. – Прибра телефона. – Сигурно ще си имам неприятности, задето толкова до късно съм навън.
– Не се прибирай – предложих импулсивно. Трей зададе някакъв въпрос на Улф и аз се наведох по-близо до ухото на моята любима. – План за бягство номер трийсет и едно: Ще се метнем на колата ми и няма да спрем, докато не се озовем на някое безопасно място.
Любовта, която в отговор заструи в очите ѝ, беше почти осезаема и аз едва се удържах да не я сграбча в обятията си.
– Ще се наложи да спрем поне десетина пъти. Твоята кола гълта прекалено много бензин.
Запътихме се към вратата заедно с Трей, който понасяше удивително добре това изпитание, особено като се има предвид, че се бе съгласил да се подложи на експеримент, за който знаел [е много малко. Отначало предположих, че е заради доверието, което имаше в Сидни. После осъзнах, че има нещо повече.
– Направи денят ми щастлив като ми даде възможност да се запозная с този тип – заяви Трей възторжено на Сидни. – Може би дори цялата година. Той напрало не е истински. А те двамата с госпожа Теруилиджър. Наистина ли.?
Сидни потръпна.
– Мисля, че да.
Тръгна си с Трей, като ми хвърли един последен поглед. Аз изчаках вътре още няколко минути, за да не ни видят, че излизаме заедно. Не биваше да рискуваме дори в този странен квартал. Знаех, че скоро ще я видя, ако успеех да създам сън с магията на духа, но онова усещане за меланхолия не ме напускаше заради безизходното състояние на нашата връзка. Не исках съня. Исках реалността и нейната недосегаемост разяждаше дълбоко душата ми. Айнщайн беше прав. Хапчетата притъпяваха болката и разсейваха мрака, но не можеха да те избавят от емоциите. Те означаваха, че си жив.
Когато се върнах в апартамента, не спирах да следя часовника, опитвайки се да определя колко време ще е нужно на Сидни, за да се прибере в стаята си и да заспи. Тя ми каза, че по-късно ще обсъдим съня, но след като не успяхме, аз бях готов да действам. Чувствах се уморен – ново преживяване – и в същото време трескаво неспокоен и любопитен дали ще мога да създам съня. Знаех, че нямаше нищо срамно да призная истината на Сидни. Тя щеше да разбере и дори да се почувства горда с това, което съм направил. Ала в същото време това беше напомняне за моите вътрешни страхове относно хапчетата за стабилизиране на настроението: че освобождавайки се от мрака на духа, в същото време губех и способността да помагам на Онези, на които държах.
Когато реших, че е изминало достатъчно време, аз потънах в състояние на медитация, за да се явя в съня на Сидни или по-точно да го създам. Съсредоточих се върху най-съкровените глъбини на душата си, за да извлека магията, дремеща в мен, духа, вплетен в жизнената ми същност. Не останах с празни ръце, поне не съвсем, ала беше сякаш се опитвам да задържа вода в шепата си. Тя изтичаше между пръстите. Започна да ме обзема паника, но аз се борех с всички сили, за да не ѝ позволя да ме завладее. Също както в случая с професорката ми по живопис и нейната аура, опитвах отново и отново да уловя магията. У мен бе останало доста по-малко, отколкото тогава, а за да се създаде един сън, беше нужна много по-силна магия, отколкото да се види една аура. При все това най-накрая успях да събера достатъчно магия, за да създам съня. Спалнята ми изчезна и аз се озовах в двора на вила "Гети". Само че изглеждаше някак си другояче. Светът наоколо проблясваше и чезнеше като лошо телевизионно предаване. Беше нужна всяка частица от енергията ми, за да поддържам това жалко подобие на сън. Без да губя повече време, притеглих Сидни в съня.