– Какво става? – попита тя и се огледа изненадано.
– Уморен съм – отвърнах. – Недостатък на новите, подобрени навици за сън.
Зърнах съмнението, мярнало се в очите ѝ, и не ми бе трудно да отгатна мислите ѝ.
– Не съм пил, Сейдж. Кълна се. Наистина съм изтощен. Нека по-бързо да доведем тук Робин Худ, защото не зная още колко дълго мога да продължа съня.
Сидни изглеждаше загрижена, но кимна одобрително. Да се достигне до другиго и да се притегли в съня бе доста по-трудно и отново имах няколко неуспешни опита, което още повече изненада Сидни. Накрая Маркъс се появи и макар че беше полупрозрачен, самодоволната му усмивка беше дразнеща, както винаги.
– Чудех се, приятелчета, кога ли ще цъфнете отново. – Намръщи се на потрепващата и примигваща обстановка. – Какво става?
– Не е важно – срязах го аз. – Не разполагаме с много време.
Сидни поде топката от мен и бързо разказа на Маркъс за новите постижения. Увисналото му чене бе достойна награда за усилията ми.
– Наистина ли създаде субстанцията? И си я използвала? Получи ли се?
– Още не зная – призна Сидни. – Дотук всичко върви по план – и не се проявява върху кожата. Почти невидима е. – При тези думи Маркъс засия. Един от недостатъците на индиговото мастило беше, че привличаше вниманието към алхимиците бунтовници. – Трябва да направя още няколко. Експеримента с един мой приятел. Но имам добро предчувствие за това и ако мога да отделя от времето си, производството на повече мастило за теб няма да бъде проблем. Кога ще се върнеш?
– Възнамеряваме тази седмица да пресечем границата при Ел Пасо – отвърна той. – Трябва да "спасим" един човек, а след това ще мога да се върна при вас. Може би след седмица и половина? Най-много две? Смяташ ли, че дотогава ще имаш някакъв резултат?
Тя кимна.
– Дотогава със сигурност би трябвало да разполагам с мастилото на алхимиците. – По лекото запъване в гласа ѝ разбрах, че още се опитва да открие начин как да се сдобие с оригинално мастило, наситено с внушението на мороите. – Можем да се срещнем в апартамента на Ейдриън. Спомняш ли си къде живее той?
– Как бих могъл да забравя? – завъртя очи Маркъс. – Имам такива прекрасни спомени как го мятам наоколо.
– Хей – обадих се предупредително. – Аз те мятах наоколо.
Сидни ни изгледа укорително.
– Аз ще уредя всичко. Имаш ли мобилен телефон?
– Не, но ще имаме, когато се върнем в Щатите. А и Сабри на знае как да се свърже с теб, така че мога да взема номера ти от нея. Ще се чуем и ще довършим нещата.
– Уточнихме ли всичко? – попитах. Целият бях плувнал в пот. – Трябва да поспя.
– Надявам се – рече Сидни и ме погледна тревожно. – Обади се колкото може по-скоро, Маркъс.
– Добре – обеща той.
Приех това за сбогуване и го оставих да изчезне. По лицето на Сидни видях, че тя иска да говори с мен, но в главата ми нещо бръмчеше и аз изгубих и последните остатъци от контрола си върху съня. Сънят се разпадна на парченца и едва успях да ѝ кажа:
– Утре ще поговорим.
Тя стана прозрачна и изчезна.
Когато се завърнах в реалния свят, открих, че бръмченето в главата ми всъщност идва от мобилния телефон, който бях оставил на вибрации върху масичката до леглото. Изненадах се, когато видях името на Лиса върху дисплея. Вдигнах телефона с треперещи ръце, удивен колко изтощен се чувствах.
– Не е ли малко късно за вас, Ваше Величество?
– Ти живееш по разписанието на хората – напомни ми тя с весела нотка в гласа.
– Да бе, вярно. След известно време всичко започва да се обърква. На какво дължа това удоволствие?
– Боя се, че поводът не е светски. Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, но се налага да вляза в ролята си на кралици и да те призова в двора. Зная, че ти е неприятно. Зная и съжалявам. Наистина.
– Какво става? – Страхът протегна ледените си пипала в стомаха ми.