– Соня иска да ѝ помогнеш за кръвта на Олив. Каза, че магията е започнала да изчезва от нея и никой не знае как да спре процеса.
– Не може ли просто да ми се обади по телефона?
– Твърди, че нещата са твърде сложни и ти трябва да си тук, тъй като ти си помогнал да се удържи магията в кръвта.
– Разбирам. – Сънищата и аурите бяха достатъчен проблем. Как, за Бога, щях да успея да повторя това, което вече бях направил? Ала все още не бях готов да споделя с Лиса за хапчетата.
– Освен това Соня се чудеше дали. – В гласа на Лиса се долови колеблива нотка. – Ами, мислиш ли, че Сидни ще може да дойде? Ако получим разрешение от алхимиците?
Сърцето ми запрепуска.
– Защо точно тя?
– Соня смята, че бихме могли да създадем нещо като "заздравяваща" татуировка от кръвта и твърди, че Сидни има опит с такива неща. – Вярно беше. Кийт бе въдворен в поправителен център, защото бе организирал нелегално студио, където с помощта на вълшебното мастило, примесено с моройска кръв, се правеха татуировки, които правеха по-силни и издръжливи него и приятелите му. А Сидни бе разкрила въпросното студио. Ако те наистина се нуждаеха от мен само като съветник при опита, може би щях да успея да скрия изчезването на духа. – Ако трябва да сме честни, не може да не признаем, че Сидни е единственият алхимик, способен да остане известно време в кралския двор. Навярно ще са необходими няколко дни. Мислиш ли, че тя ще се съгласи? Да пътува с теб? Или. Ами, може би отделно, за да се прикрие връзката ви с Джил.
Мили Боже. Едва можех да повярвам на ушите си. Лиса ми даваше възможността да се измъкна оттук заедно със Сидни. Вярно, не беше романтично бягство, но кралският двор на мороите беше последното място, където се налагаше да се тревожим за бдителните очи на алхимиците. Трябваше единствено да се тревожим за себеподобните ми.
– Ако алхимиците ѝ заповядат, тя ще се подчини. – Опитах се да прозвуча колкото е възможно по-безразлично. – За тях заповедите са по-важни от страха. Навярно ще издържи и пътуването с мен, ако искаш ние двамата да се срещнем при прехвърлянето на полетите както последния път.
От другия край на линията облекчението на Лиса беше почти осезаемо.
– Много се радвам. Нещата ще се улеснят още повече, ако вземете с вас и Нийл.
– Нийл?
– Да. Трябва да пътуваш с охрана. Освен ако този път не предпочиташ Еди?
Дотук с надеждите ми за самостоятелно пътуване със Сидни. Оставаше ми единствено да се надявам, че в двора ще можем да се усамотим.
– Не, нека е Бъкингамският дворец. Така ще сътвори по-малко бели.
– Ъ?
– Нищо.
Лиса обеща да ми изпрати на сутринта всички подробности за полета. Когато приключихме разговора, аз се строполих върху леглото и заспах почти веднага.
Ново бръмчене ме събуди, но този път ми бе нужно по-дълго време да открия телефона, забутал се между завивките. Едва успях да вдигна навреме и присвих очи срещу ярката утринна светлина, струяща от прозореца, който снощи бях забравил да закрия със завесата.
– Ейдриън? – Гласът на Джил звучеше тревожно. – Току-що чух, че заминаваш за двора.
– Аха. Кралски заповеди и така нататък. Не се тревожи, сладкишче. Ще ти донеса тениска,
– Ейдриън. – Суровият тон, с който произнесе името ми, можеше удивително успешно да си съперничи с този, който Сидни използваше понякога. – Чух го от Нийл.
Изпъшках.
– Не започвай пак с това. Лиса каза, че ще е само за няколко дни. Ще можеш да преживееш толкова дълго без него.
– Не – рече тя нетърпеливо. – Не ме разбра. Трябваше да го чуя от него, защото не го прочетох в мислите ти.
Мозъкът ми още бе замъглен от съня и умората, въпреки че острите иглички по кожата ми бяха предупреждение, че съм на прага на нещо важно.
– Какво казваш?
– Казвам, че вече не зная какво става с теб. Връзката ни изчезна.
ГЛАВА 14
Сидни
Удивително е колко мили и внимателни стават хората когато си мислят, че ще умреш.
– Съжалявам, Сидни. Наистина.
– Вече ти казах да го забравиш. – Дори не погледнах към Зоуи, докато си избирах пуловер. Дрехите ми бяха подредени в сложно организирана система, в зависимост от годишния сезон и случая. През декември в Пенсилвания щяха да са ми нужни най-топлите дрехи.
– Просто се разстроих, задето, изглежда, татко дори не ме забеляза – продължи сестра ми.
Добре дошла в отбора, помислих си. Колкото и да е парадоксално, сега, когато най-сетне спечелих вниманието му, вече не го исках. Но се радвах, че обсъждаме отношенията ни. След вечерята с баща ни разговаряхме малко и ако сега тя преоценяваше критиките си към мен и съжаляваше, това беше добре, както лично за мен, така и за нея. Може би щеше да получи просветление и да преосмисли и някои от принципите и убежденията на алхимиците. Чувствах се малко виновна, задето не разсеях заблудата ѝ, че отиването ми в кралския двор на мороите ще бъде заплаха за живота ми, но нямах никакво намерение да го правя.