Нийл се извърна, за да скрие пламналото си лице.
– Не е това, което си мислиш. Разменяме си имейли, откакто се запознахме и помежду ни наистина има връзка.
– Е, има връзка и.
– Ейдриън, престани да подсказваш. Не я познавам – обърнах се към Нийл, – но каквото и да има помежду ви, не може да бъде уредено за пет минути. Ще разполагаш с достатъчно време и няма да си постоянно зает.
Лицето му мигом светна.
Когато пристигнахме във Филаделфия, наехме кола за останалата част от пътуването. Обикновеният маршрут до кралския двор преминаваше покрай планината Покъноу, така че се налагаше да се наемат малки самолети до местното летище на половин час път, но тези полети не бяха редовни и затова предпочетохме да пътуваме с кола. Пътуването до кралския двор ни отне около два часа и половина, което би могло да бъде живописно, ако беше през деня. Но заради полета и смяната на часовия пояс тъмнината отдавна се бе спуснала, поради което Нийл през цялото време беше нащрек. Аз шофирах, а той седеше до мен, като се оглеждаше зорко, почти без да мига. Бях наговорила много на Зоуи за моята безопасност, но това всъщност се отнасяше само до мороите. Бях забравила, че мороите предпочитаха да живеят на групи, стригоите често ги следваха, а тъмните пътища, водещи към кралския двор, нощем бяха много опасни. Не допусках, че някой стригой ще се нахвърли върху кола, движеща се със сто километра в час, но бях благодарна на Нийл за усърдието. Мисля, че и Ейдриън му беше благодарен, при все че се заяждаше с него.
Беше полунощ, когато най-после навлязохме на територията на кралския двор. Както винаги, Нийл беше скован и суров, но Ейдриън спеше, удобно изтегнат на задната седалка. Събуди се с прозявка и протегна ръце едва когато спрях, за да говоря със стражата при портите. Що се отнасяше до повечето хора, кралският дворец беше строго специализиран частен колеж. И наистина приличаше на такъв, с дългогодишния бръшлян по стените и широките красиви дворове. Но когато дампирът от охраната огледа внимателно колата, аз си спомних за предупрежденията на Зоуи. Предстоеше ми да вляза в света на свръхестествените създания.
– Лорд Ивашков – рече един от пазителите, когато забеляза Ейдриън. – Добре дошли отново.
Ейдриън сподави още една прозявка и кимна. Понякога забравях, че Ейдриън принадлежеше на една от кралските фамилии, а дори и по-ниско поставените пълнолетни членове можеха да използват титлата "лорд" или "лейди". Струваше ми се нереално, че се срещам с благородник от кралска фамилия. А още по-нереално беше, че тези дни титлата му ме стряскаше повече, отколкото фактът, че е вампир.
Дампирът посочи към тесния прашен път, извиващ се покрай земите около кралския двор.
– Заобиколете оттук и паркирайте зад двореца – упъти ни той. – Очакват ви.
– Дворецът – промърморих аз, когато той ни махна да тръгваме. – Вече не сме в Палм Спрингс.
– Така просто се нарича сградата, където живее кралицата – обади се Ейдриън. Наведе се напред и промуши глава между Нийл и мен. – Не се различава от която и да е друга академична сграда. Ще се чувстваш съвсем като у дома.
Но не се оказа точно така. След като паркирахме и влязохме през задния вход, един от дворцовите служители ни поведе надолу по величествените коридори, осветени от кристални полилеи, по чиито стени висяха портрети на моройски монарси, царували през вековете. Изящните им бледи лица ме наблюдаваха, напомняйки ми, че наистина се намирам в друг свят – свят, в който бях чужденка. Старите опасения на алхимиците се надигнаха в гърдите ми, докато не спирах да си повтарям, че съм гост тук. Никой няма се опита да ми навреди. А ако се опита да го стори, Ейдриън няма да го позволи.
Знаех, че в кралската резиденция има тронна зала, както и други дворцови канцеларии, от които се управляваше кралството, но тази вечер ни отведоха в по-непринудено място – пресцентъра. Определено не си представях подобно място, когато си мислех за дворци. От стената висеше огромен телевизионен екран, върху който вървеше някакво шоу, в което няколко отбора се състезаваха върху кален терен с препятствия. Около екрана бяха подредени дълбоки плюшени дивани. На тях се бяха разположили неколцина морои и дампири, които не забелязаха пристигането ни. Разбира се, двамата пазители, застанали в противоположните краища на залата, тутакси ни видяха. Насочих вниманието си към зрителите върху един от диваните и мигом разпознах един от тях.
– Хайде – Роуз скочи на крака и протегна умоляващо ръце към екрана. – Беше точно пред теб, идиот такъв! Кьорав ли си? Току-що им подари победата!