– Нямаш представа колко сладка изглеждаш с тези снежинки в косата – промърмори той.
– А ти изглеждаш много сладък с измръзналата си физиономия. Моля се на Бога да се сдобиеш с истинско палто, докато си тук.
Той се ухили.
– Ти ще трябва да ме стоплиш по-късно. Знаеш, че заигравката с Нина беше само на майтап. На този свят за мен съществува само едно момиче, но тук трябва да се държа така, сякаш са десетина.
– Само десетина? – усъмних се.
– Хей! – извика ни Роуз. – Ейдриън, твоята стая е на втория етаж. Сидни – как ще се чувстваш по-спокойна сред създанията на мрака? На първия етаж за по-лесно бягство или на втория, за да си по-далече?
– На втория – отвърнах с невъзмутима физиономия. – Ако се наложи, ще изляза през прозореца.
Тя ни поведе към горния етаж и пожела лека нощ на Ейдриън. Аз бях удостоена с честта Роуз лично да ме съпроводи до моята стая. Когато влязохме, тя се огледа одобрително наоколо.
– Тук биха настанили и кралска особа. Харесва ли ти?
Пристъпих из огромния апартамент с лъскави елегантни мебели и кът със свръхмодерна аудиои видеоуредба и плазмен телевизор.
– Ъ, да. Всичко е супер.
– Представям си колко непривично може да е това за теб – поде тя любезно, – но тук се занимаваме с важни дела. Или поне така казват всички.
И са прави – съгласих се аз. – А след като споделях една стая с Джил и избягах от властите с теб, да съм тук дори не е събитие за мен.
Това ми спечели една от ослепителните ѝ усмивки. За пореден път останах поразена от невероятната ѝ красота и неволно ме прониза пристъп на неувереност, когато си спомних колко близък е бил Ейдриън някога с нея – романтично и физически. Побързах да пропъдя тези тревожни помисли. Всичко бе останало в миналото. Не се съмнявах в Ейдриън. Преди да си тръгне, Роуз ме увери, че е на мое разположение и само трябва да я уведомя, ако се нуждая от нещо. Когато най-сетне останах сама, се заех с разопаковането на багажа. След пет минути Ейдриън цъфна на прага.
– Дявол да го вземе – промърмори и затвори вратата с ритник. Сграбчи ме и ме притисна до стената. – Нямаш представа какво преживях днес.
Аз обвих ръце около врата му и го притеглих по-близо.
– Всъщност имам много добра представа – промълвих, преди устните му да завладеят моите.
Целуваше ме с болезнена настойчивост, каквато изпълваше и мен. Насъбралото се в гърдите ми напрежение от изминалия ден избухна помежду ни. Той плъзна ръце по тялото ми, сетне хвана единия ми крак, повдигна го и го опря на бедрото си. Кръвта кипеше във вените ми и в този миг не усещах и капка умора.
Колкото и да бяха чувствени целувките ни до стената, най-накрая се озовахме в леглото, където можехме по-лесно да се отървем от дрехите, да почувстваме разголените си тела.
Седнах на леглото до него и му помогнах да ми свали пуловера.
– Кой можеше да предположи, че план за бягство номер седемдесет и едно ще се окаже "Ваканция в кралския двор на мороите"?
Той се засмя, а сетне топлият му дъх опари тила ми. Цялата изтръпнах.
– Е, а защо не? Никаква Зоуи. Никакви алхимици. Никакви ограничения на времето. – Устните му се плъзнаха по рамото ми и нежно избутаха надолу презрамката на сутиена. – Разполагаме с много свобода, Сейдж, и пълно уединение.
Простенах леко, когато умелите му устни продължиха изследването си. Затворих очи, отпуснах се на леглото и го привлякох към себе си. Може би сега ще се случи, осъзнах. Това, за което се готвех толкова дълго. Най-сетне имахме истинска възможност да се любим без страх да ни прекъснат. Дори само мисълта за това ме опияняваше. Кога отново щяхме да имаме подобен шанс?
Но макар че докосването му не спираше да ме подлудява, някакъв стар, дълбоко вкоренен страх ме удържаше. Какво чаках? Защо все още се боях? Желаех го, обичах го и при все това една част от мен все още се колебаеше. Беше влудяващо и непоносимо, особено след като тялото ми крещеше Ейдриън да разкъса дрехите ми. Отворих очи и срещнах погледа му.
– Няма проблем – рече той, отгатнал мислите ми.
– Прости ми. Не зная какво не ми е наред.
Той целуна върха на носа ми.
– Всичко ти е наред.
– Искам го. Наистина го желая. Просто имам чувството, като че ли чакам още нещо.
– Тогава ще чакаме. – Добротата и търпението в зелените му очи – примесени с неоспоримо желание – накараха сърцето ми да се свие от болка.