– Просто ме е яд, че пропиляваме тази стая и тази нощ – признах аз.
Ейдриън свали ризата си и я захвърли на пода.
– Кой е казал, че ще ги пропилеем? – Излегна се до мен и се наведе за нова целувка. – Може би няма да го направим, но повярвай ми, Сейдж, има много други начини да си прекараме страхотно.
ГЛАВА 15
Ейдриън
Тази нощ спах със Сидни – в буквалния, а не в сексуалния смисъл.
И беше великолепно. Не съм мислил, че мога да изпитам такава радост за нещо толкова просто. Толкова отдавна копнеех да прекарваме повече време заедно, да се наслаждавам на присъствието ѝ, да не усещам натиска на дебнещата опасност, на всичко, съзаклятничещо срещу нас. И ето че най-сетне се случи.
В някои моменти беше доста болезнено. Понякога ми се струваше, че напрежението от вчерашното пътуване е нищо, в сравнение със сегашното. Дори по тениска, с памучно долнище на пижама, тя беше мъчително секси. Докато лежеше в обятията ми, заспала с глава отпусната на гърдите ми, се улових да мисля колко тънка е тениската ѝ, под която нямаше нищо. Желанието да сваля всички тези дрехи не ми даваше мира. Още по-сладко терзаещи бяха мислите какво ще направя след това. Обичах я заради красивата ѝ душа и я желаех заради красивото ѝ тяло. Нямаше нищо безчестно и долно в страстта ми. Това бе природа, нещо съвсем естествено и правилно.
В резултат сънят бягаше от очите ми. А и дрямката ми по-рано не помагаше да заспя. Когато не фантазирах за Сидни, мислех за нашата мисия тук и за налудничавата идея да се използва кръвта на Олив, за да се създаде татуировка, подобна на тази на алхимиците, която да се изпробва върху Нийл.
Всички очакваха ние двамата със Сидни да я осъществим. Аз бях почти напълно сигурен, че пропитата с духа кръв няма да навреди на Нийл, също както експерименталната татуировка на Сидни навярно беше напълно безобидна. В крайна сметка не ни оставаха много варианти. Идеята беше не по-лоша от всяка друга и действително не ме притесняваше.
Това, което ме притесняваше, беше бързото изчезване на духа от мен. Когато Соня ме попита какво е усещането ми за съдържанието на шишенцето с кръв, се наложи да излъжа. Соня беше една от най-добрите от владеещите магията на духа, но слава Богу, беше твърде заета с основния проблем, за да забележи. Защото работата беше там, че не прочетох нищо. Знаех, че в кръвта трябва да има дух, което се потвърждаваше от наблюденията на Лиса и нейните, но аз не го усещах. Вече не можех да виждам и аури и при все че не съм нравил опити да излекувам някого, не беше трудно да се досетя за резултатите.
Разкритието на Джил за връзката ми подейства като плесник. Изчезването на духа винаги е висяло като реална заплаха над мен, ала досега не съм се замислял какви ще бъдат последствията за нея, ако това се случи. Джил ми обясни, че макар да усеща, че все още сме свързани, имала чувството сякаш помежду ни е спусната завеса, която пречи на моите мисли и преживявания да достигнат до нея. Всъщност това не беше толкова лошо. Искам да кажа, че личният ми живот пак си беше само мой, а и тя щеше да е защитена от просмукването на мрака в нея.
Не можех да отрека и очевидната истина: сега аз също, изглежда, бях защитен от духа. Чувствах се. Добре. Моят свят беше спокоен. Не изпитвах безумната потребност да нарисувам цяла галерия за една нощ, ала все още бях пълен с идеи, които можех да доразвия, тъй като концентрацията ми беше по-силна. Размишленията за Пинк Флойд не водеха до депресия. А любовта ми към Сидни беше все така силна.
Животът беше прекрасен.
Това, че можех да се събудя до нея, го потвърждаваше. Най-после заспах, но се събудих, като усетих, че тя се размърда. Двамата си сменяхме местата през цялата нощ, ала телата ни оставаха преплетени. Никога Сидни не е била по-красива, отколкото в този миг със сънените си очи и разрошена коса. Наведох се, за да я целуна, ала тя не отвърна.
– Трябва да си измия зъбите – промърмори.
– Практична още със събуждането. Не би трябвало да се изненадвам.
– Това е просто проява на здрав разум. – Тя се претърколи в нейната половина, а аз я притиснах по гръб и обвих ръце около кръста ѝ.
– Искаш ли да закусиш? – попитах.
– Не можем да излезем заедно. Ще е достатъчно лошо, ако някой те види да излизаш от стаята ми.
Погледнах часовника.
– Няма такава опасност. Тъкмо сега всички вече си лягат.
– Тогава как ще закусим?
– Има няколко заведения, които са отворени двайсет и четири часа, тъй като винаги има такива, на които се налага да се приспособяват от режима на човешката раса към нашия и обратно. – Целунах я по врата. – И тъй като това е специален случай, премахвам ограничението ти за кафето.