– Хей, аз държа на думата си.
– Ще видим какво ще кажеш, ако работиш до късно през нощта по нощното разписание на мороите.
Тя остана притихнала за няколко минути.
– От известно време не си пил и капка алкохол, нали? Дори и позволената дневна дажба.
– Така е по-лесно. Няма смисъл да се люшкам на ръба.
Отговорът ѝ беше идеален и прост.
– Обичам те.
Накрая тя ме отпрати в стаята ми, за да можем да се преоблечем, въпреки обоснования ми аргумент колко добре ще ни се отрази един душ заедно. Изкъпах се набързо, което не бе типично за мен, за да отскоча до съседната сграда за едно кратко посещение при захранващите. Двамата със Сидни се срещнахме след половин час във фоайето на сградата за гости, точно както се полага на един морой и един алхимик. Мъжът на рецепцията почти не ни обърна внимание, но нашите формални приветствия от прилично разстояние бяха достойни за Оскар.
Бледата слънчевата светлина отвън не можеше да стопли зимната утрин. Сидни изглеждаше закътана и сладка в коженото си яке, ала аз проклинах идиотската си суета, накарала ме да облека това тънко палто. Но нямаше начин да се оплача. Трябваше да отстоявам модния си избор.
Както очаквах, моравите на кралския двор бяха пусти, само от време на време преминаваше по някой съвестен патрул от пазители, въпреки магическите защити, предпазващи кралския двор от стригоите. Разбира се, напоследък, когато имаше толкова много противници на управлението на Лиса, опасността от нашата раса бе много по-голяма. Един от ресторантите, който помнех, все още работеше и когато влязохме, Сидни се засмя.
– Невероятно – рече тя. – В тези сгради се крие цяла цивилизация.
– Аха, дори нещо повече. Има нощен клуб, спа център, зала за боулинг. Естествено, не съм толкова глупав, че да те заведа там. – Сидни беше невероятно добра в почти всички спортове. И то не заради някакви особени атлетични умения. През половината време тя използваше логически заключения и математически изчисления, за да прецени движенията.
Ресторантът всъщност беше закусвалня. Ние поръчахме на бара, а след това се настанихме на една маса с кафетата, докато чакахме да приготвят храната. И двамата все още бяхме малко уморени и аз за пореден път се изумих колко ми харесва този нормален начин на живот.
– Някой ден, Сейдж – заговорих, – ще посрещаме всяка сутрин в апартамента ни в Рим. В нашето легло, ще закусваме заедно. Не зная как ще стане, но ще го постигнем.
Тя извърна глава от менюто на стената, което изучаваше, и се усмихна.
– Рим, а? Кой номер план за бягство е това?
– Номер едно – заявих без колебание, тъй като знаех, че Рим е нейната мечта.
Усмивката ѝ стана още по-широка.
– А ще научиш ли италиански?
– Не е нужно. Аз мога да общувам с очите си.
– Ще трябва да научиш поне числата, за да можеш да се пазариш с клиентите, когато предлагаш творбите си на улицата – подразни ме тя.
Сложих ръка на сърцето си.
– Ти дълбоко ме засегна, Сейдж. В тази моя фантазия аз те виждам да блестиш в някой от най-престижните университети, а ти ме изпрати направо на улицата.
– Хей, всички все трябва да започнем отнякъде. Аз ще започна с учението, а ти ще излезеш на улицата с картините. Накрая, аз ще защитя доктората си, а ти ще ръководиш световноизвестна галерия.
Кимнах, донякъде успокоен.
– Добре, с това съм съгласен. А след това, предполагам, че ще е само въпрос на време, докато започнем да водим хлапетата на тренировки по футбол.
Веждите ѝ се стрелнаха нагоре.
– Хлапетата?
– Не се стягай, дотогава има много време. Но можеш ли да си представиш? Твоят ум, моят чар, красивата ни външност. добави и обичайните физически способности на дампирите. – Тя изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото ужасена от размишленията ми, нещо, което никога не си бях представял, че може да се случи. – Това даже не е честно спрямо всичко останали. Добре, че взимаш противозачатъчни, защото светът очевидно още не е готов за нашите съвършени потомци.
– Очевидно – засмя се тя.
Погледите ни се преплетоха и както обикновено, мислите ми превключиха от противозачатъчните към неизбежното. Това пътуване може да е така дълго чаканият момент. Джил я нямаше, а миналата нощ бе доказателство, че бихме могли да прекарваме дълго време заедно. Видях я как застина и разбрах, че и тя си мисли за същото. Но дали беше готова? Това все още оставаше големият въпрос, а аз бях съгласен да чакам отговора цяла вечност, ако се наложи. Само че очакването щеше да е по-лесно, ако и Сидни очевидно не го искаше толкова отчаяно.