Люси сякаш бе очаквала това през целия си живот. Той пусна китките й, за да й позволи да се вкопчи в него, хлипайки във врата му. Той се движеше буйно и устремно, а тласъците му я изтикаха чак в края на леглото, докато главата й удари в стената, но тя дори не забеляза. Беше разбита на хиляди малки огнени късове и огласи нощта с виковете си.
— Люси!
Той нахлу мощно в нея за последен път, след което избухна, без да излиза навън. Люси усещаше всеки негов спазъм.
Те се отпуснаха задъхани от пресищане. Шоз се отдели от нея, все още прегърнал тялото й в ръце. Когато Люси отвори очи да го погледне, тя се усмихваше.
Той също се усмихна.
— Хубаво като неделното обяздване на мустанги, нали?
— Предполагам.
Усмивката му изчезна, но погледът си остана прям и изпитателен.
— Много съжалявам, исках да го направя бавно. Просто нещата излязоха от контрол.
— Не го исках бавно — каза тя и се изчерви от думите си.
Когато се усмихна отново, ъгълчетата на очите му се прорязаха от множество малко бръчки. Беше толкова красив.
— Зная, че лъжеш.
Очите му се отместиха към гърдите й. Той плъзна ръка по нараненото място и ласкаво погали кожата.
— Какво се случи?
Не беше толкова лесно да отговори. Тя остави ръката му да си играе със зърното на гърдата, което скоро се превърна в твърдо, продълговато топче.
— Сбих се с Кармен.
Ръката му се спря и той се втренчи в нея.
— Ти и Кармен сте се били?
В тона му се четеше едновременно изненада и загриженост.
— Да.
— Тя ли направи това? — запита мрачно той.
— Всъщност не боли толкова, а и си заслужаваше да я ударя.
— Ти си я ударила?
Люси кимна утвърдително.
— Надявам се да си я нацелила добре — усмихна се той.
— Право в лицето.
Очите му се разшириха.
— Тогава ли ти стори това?
— Не очаквах.
— Сигурен съм. — Той прихлупи гърдата й в дланта си и задържа ръка покровителствено. — Била ли си се преди?
— Никога!
— Така си и мислех. Нека ти кажа нещо, което не трябва да забравяш. Това не ти е Пето Авеню. Ако работата стигне до бой, биеш се, докато победиш. И още — долу, в тинята на живота, не съществуват правила.
Люси кимна, за да потвърди, че е запомнила.
— Ако още веднъж се изправиш срещу Кармен, трябва да се биеш за победа, без да подбираш средства.
Ръката му лениво се раздвижи върху лилавосинкавия белег.
— Боли ли?
— Не — прошепна тя.
— Не искам да те боли — каза той, сведе глава и обходи с устни контурите на раненото място.
Главата й се отмести назад и тя въздъхна.
— Наранявам ли те? — запита той, когато палецът му започна да си играе със зърното, преди да го захапе.
— Н-н-не — едва успя да промълви тя.
Езикът му изостави гърдите й се зарови във вдлъбнатината на пъпа.
— По-добре ли си?
— Д-а-а-а!
— Този път ще бъде бавно и лесно — обеща той.
Но всичко се оказа както преди, защото огънят в тях двамата лумна с нова сила.
Люси се събуди. Отвори очи и видя как Шоз я наблюдава, легнал настрана с подпряна върху едната ръка глава и положил длан върху гърдите й. Люси се почувства неловко след изживяната страст. Усмихна се слабо и неуверено. Той не откликна на усмивката й, но продължи да я гледа настойчиво.
— Дълго ли спах? — запита тя поради липса на друга тема за разговор.
— Половин час може би.
Тя се претърколи на една страна и застана с лице към него. Очите му се спуснаха бавно надолу, стигайки чак до пръстите на краката, след което отново се върнаха на лицето й. Люси поруменя до корена на косите си, задето му беше дала възможност да я гледа свободно, докато спи напълно гола. Би трябвало да е възмутена от липсата на всякакво приличие от нейна страна, но всъщност изпитваше единствено любопитство. Погледът й се скиташе по цялото му тяло и отбелязваше всеки детайл с огромен интерес.
Тя се зачуди какво предстои.
Дали той просто няма да стане и да се върне обратно в стаята, която споделя с Кармен?
— Какво има, защо се мръщиш?
Люси само го погледна.
— Да не би вече да съжаляваш? — Тонът му се промени и стана подигравателен.
— Не съжалявам за нищо — тръсна глава тя.
— Отлично! — каза той и погали с пръсти една непокорна къдрица.
— Обичаш ли я?
Той не я запита кого има предвид и не се поколеба нито за миг, преди да отговори.
— Не.
— Все някога си я обичал.
— Никога, защото не съм такъв човек.
Прииска й се да го запита какво точно иска да каже, но се побоя от отговора му.
— Но обичаш Роберто?
— Да — усмихна се той, — обичам го.