Люси се облегна назад върху възглавницата. Той я хвана за брадичката. Устата му беше близо до нейната.
— Усещам, когато започнеш много да мислиш. Какво има пак? Кажи го направо.
— Мисля си за това, което стана в ранчото в Парадайз — каза тя напълно сериозно.
Той изпъшка, отърколи се по гръб и се загледа в осеяния с подпорни греди таван.
— Какво се случи? — запита тя и се поизправи, за да може да вижда лицето му.
— Не аз откраднах проклетия кон.
— Иска ми се да ти вярвам. Разкажи какво стана.
Той се изправи рязко и я изгледа с унищожителен поглед.
— Защо сега искаш да ми вярваш? Защото те изчуках добре ли?
В гласа му имаше толкова горчивина, че Люси се почувства виновна. Когато се опита да го докосне по рамото, той се дръпна встрани.
— Искам да ти повярвам, защото мисля, че сега те познавам по-добре. Виждам какъв добър баща си, чудесен баща, при това Роберто дори не е твой син. Не смятам, че ти си го сторил, но искам да чуя историята от твоите уста.
Стана му драго от похвалата. Той погледна през прозореца. Навън нощта беше като дебела непрогледна черна стена.
— Беше ми дошло до гуша от забавата, и отидох да изпуша една цигара на спокойствие — каза той. — В очакване да дойдеш.
Тя се изчерви леко.
— Когато влязох в конюшнята, старият коняр вече беше мъртъв, а конят — отвлечен. Конярят е бил подставен човек, когото бандитите са убили в последния момент, водени навярно от алчност. Защо да делят плячката на три, още повече, че старецът не би могъл да ги следва с тяхното темпо. Или са го пречукали просто ей така, кой знае? Това се случи.
— Съжалявам — извика тя, истински разстроена. — Мислех… никога не съм си представяла, че може да е точно този коняр. Но той беше нов, някакъв несретник, когото дядо нае точно преди ти да дойдеш. Как можах да го направя?
— Сигурно си искала да ми го върнеш, поне от малко? — Тонът му беше леко заядлив.
— Нищо подобно — поклати глава тя съвсем искрено. — Бях толкова потресена от мисълта, че си ти.
— Сега вече ти вярвам — омекна той.
Тя имаше още много въпроси, най-вече във връзка с обвинението му в Ню Йорк, но не посмя да ги зададе. Усещаше, че засега стигна достатъчно далеч. А и благият му тон я разчувства не по-малко от затаения плам, който струеше от погледа му. Той я обезоръжи напълно, когато я притегли към себе си и почти докосна устните й.
— Искаш ли да го направим както трябва още веднъж?
Прималяла, тя кимна едва забележимо с глава. Но изглежда, че тази нощ бяха обречени да не успеят да го направят „както трябва“.
32
Шоз никога не спеше до късно, затова следващия ден не направи изключение, въпреки че предишната нощ не му се събираха повече от няколко часа сън. Той се промъкна в стаята си, оставяйки Люси дълбоко заспала с блажена усмивка на уста. За късмет Кармен я нямаше.
Той се почувства малко виновен, но бързо превъзмогна слабостта си. Каквото било, било, а освен това не дължеше нищо на Кармен. На всичко отгоре тя не се върна през нощта, а спа някъде другаде, най-вероятно с някой друг. Шоз хвана първата попаднала му кърпа и се отправи навън за ранна утринна баня.
Обичаше да е на крак в този ранен час, когато останалата част от долината все още тънеше в сън. Той си представи бледото като пясък кълбо на слънцето, което не можеше да се види заради високите каменни стени наоколо. Това беше единственото време на деня, през което в долината беше хладно и можеха да се видят неколцина живи създания, които я обитаваха. От другата страна на потока пасеше антилопа, а току пред краката му се разбяга двойка зайци. Няколко гущера се стреснаха от сянката на босите му крака и потърсиха сигурност в цепнатината на камъните. Освен тези животни никой и нищо не го обезпокои, като се изключеха трескавите мисли.
Не му се щеше да си спомня за изминалата нощ, но преживяното го беше разтърсило физически. Вътре в себе си таеше най-топли чувства, защото общуването с тази жена го сгря, вместо да го остави равнодушен, както ставаше обикновено през последните години. Сексът беше толкова добър, колкото можеше да се очаква от пълноценно свързване на мъж и жена, но той беше развълнуван от други неща, като например нейния комплимент. Дори в този момент, потопен до кръста в хладката вода на потока, както майка го е родила, той почувства смешно задоволство. Беше добър баща, няма що. Притежаваше хиляди други недостатъци, но бащинството не спадаше към тях.
Поиска му се момчето да му е син, а Люси — майка на Роберто.
Зашеметен, той изскочи над водата, борейки се за въздух. Не само че беше обсебен, но направо губеше разсъдък.