Вкус на сладко и горчиво се примесиха в устата му. Мястото й не беше тук, във всеки случай не и в Долината на смъртта, а и те не бяха за нея. Това му ставаше ясно с всеки изминал ден, който увеличаваше тяхната близост, но и приближаваше раздялата. Ала тя се държеше като своя. Грижеше се за детето като родна майка, переше, готвеше и споделяше леглото на Шоз, сякаш му е съпруга. Ала не беше в действителност нито едното от двете, а само илюзия, която скоро щеше да се превърне в смътен спомен.
Ако трябваше да е искрен, напускането й щеше да бъде удар не само за сина му, но и за него самия.
— Шоз! — Викът й бе израз на истинско щастие. — Ела при нас!
— Ела, тате! — ентусиазирано го подкани и Роберто.
Усмивката на Шоз се замени от строго изражение.
— Дяволите да го вземат, скрий се под водата, Люси. Какво ще стане, ако някой от мъжете те види?
Долната й риза, тънка и прозрачна, само подчертаваше прекрасните гърди, а фустата моделираше бедрата и ханша, без да оставя много работа на въображението.
— Винаги се старая да внимавам — каза сериозно тя и послушно се потопи отново до шия.
Той се разгневи, защото тази жена нахлу безпардонно където не й беше мястото — в неговото семейство и живот. Шоз се вбеси от това, че никога преди не се бе чувствал толкова пристрастен към някого. Беше склонен да убие, ако друг мъж я пожелаеше. Най-много го болеше, защото в действителност Люси не му принадлежеше напълно.
— Шоз? — запита наскърбена тя.
— Трябва да внимаваш — сопнато каза той, като съжаляваше, че не може да е по-любезен.
Прииска му се да се извини, но не знаеше как, затова просто замълча с ръце в джобовете. За нищо на света нямаше да прекъсне забавата на Роберто заради собственото си мрачно настроение.
— Не си отивай, татко — извика момчето.
— Водата е чудесна — подкани го отново Люси.
Много му се искаше да ги послуша, но се почувства смутен от възможността да щурее като някое хлапе. Детето в него си беше отишло невъзвратимо, затова дори не знаеше какво да прави там долу при тях. Той примирено се обърна да си ходи против волята си, когато го измокриха с вода от глава до пети.
Шоз се извъртя и погледна невярващо, докато от него се стичаха обилни водни струи, а Люси и Роберто се заливаха от смях. Опитът му да придобие свиреп израз излезе напълно неуспешен и само засили веселието им.
— Не бях аз — каза тя и му се ухили е невинен израз на лицето.
— Не бях и аз — откликна като ехо Роберто със същия тон и изражение.
— Трябва да е била някоя риба — каза Шоз, при което те се разкискаха с все сила. Не беше пускал шега от цяла вечност и с ужас осъзна как устата му безпомощно се разтегля в усмивка.
— Идвай при нас — настоя с нисък и дрезгав глас Люси.
Той й хвърли кос поглед, на който тя реагира с подканващо кимане на главата. В опита й да го подмами нямаше нищо изтънчено. Кръвта му закипя моментално, защото нямаше имунитет срещу нейния опасен чар. Осъзнавайки своята сила, тя лукаво го повика с извит като кука показалец.
— Ела тук.
Не беше най-подходящото време да се възбужда, но тя беше като блян, красива и секси, издула тънката блуза докрай, твърдите й зърна напираха да пробият ефирната материя, а тонът й обещаваше сбъдването на неизречени фантазии. С изненада откри, че щом поискаше, тя можеше да упражнява огромна власт над него и все пак се надяваше тя да не разбере нейната безграничност.
— Моля те, татко — крещеше Роберто и се мяташе като риба.
— Аз също те моля — прошепна Люси.
При тази дума тя удари с все сила длан по повърхността на реката и го измокри навсякъде. Той се изтръска като куче от капките вода, които се стичаха по лицето му, след което се гмурна във водата. Люси с писък се опита да му убегне, но той я хвана за краката и я издърпа под водата.
Когато излязоха на повърхността, тя се смееше от все сърце в прегръдките му. Той също се смееше с цяло гърло, невероятно доволен от себе си.
— Срещу мен никога не можеш да спечелиш — констатира присмехулно той.
Тя се притискаше към него, коляно в коляно, бедро в бедро, гърди в гърди. Очите й се рееха без посока.
— Скъпи — провлачено каза тя, — току-що го направих.
Той знаеше, че трябва да й го каже същата нощ.
След вечеря, докато Люси помагаше на Линда в миенето на съдовете, Шоз отиде в спалнята на сина си да го подготви за сън. Роберто седеше върху леглото и го чакаше, облечен само в тънко долнище на памучна пижама. Лицето му грейна в усмивка при появата на баща му.
— Изми ли се вече?
— Да, тате.
Шоз провери първо ръцете му, след това взе между пръстите си меката част на едното ухо и я разтърка леко.