— Искам да дойда с теб — внезапно се обади тя.
— Не — обърна се към нея Шоз със стиснати устни.
— Къде отиваш?
— Матаморос — уточни той, защото сметна, че няма значение дали тя ще научи.
— Вземи ме с теб.
— Не мога. Имам да се грижа за мои работи.
— Какви работи?
— По-добре ще е, ако не знаеш, Люси — каза той.
От изражението й стана ясно, че тя разбра незаконния характер на сделките му.
Люси се постара да не се разстройва от разкритието. Трябваше единствено да не му позволи да тръгне без нея. Ако искаше да я освободи, след като се върне, тогава й се налагаше да прекара всеки миг до раздялата с него.
— Моля те да ме вземеш със себе си!
Той стана и се заразхожда сковано из стаята. Ако я вземеше със себе си до Матаморос, щеше да бъде стократен глупак да не я освободи там, ако всичко се развива нормално и под контрол. Мястото се намираше на залива. Семейство Браг бяха в Каситас. Веднъж Люси да ги уведоми за присъствието си в Матаморос, щеше да им отнеме не повече от седмица да стигнат дотам. Когато пристигнеха в малкия крайбрежен град, той вече щеше да си бъде в Долината на смъртта, погълнат за пореден път от ненаситната Сиера Мадре. Не би могло да се уреди по-добре.
Но той не искаше да я вземе, за да отложи неизбежното.
— Защо искаш да дойдеш, Люси?
Ноздрите й се разшириха, а очите й се премрежиха. Чисто гола и прекрасна, тя го доближи и постави длан върху гърдите му.
— Защото искам да съм с теб.
Прекърши го не голотата й, а още по-малко нейната близост. Шоз капитулира напълно, доколкото това бе възможно за мъж от неговия калибър, от искреността на изречените думи.
— Съгласен съм.
Тя извика от щастие и го прегърна бурно. Докато я държеше в обятията си, той си каза, че взема единственото правилно решение. Трябваше да я освободи — ситуацията не би могла да бъде по-благоприятна, що се отнася до безопасността му. Ала реши все още да пази мълчание. Не желаеше да подклажда надеждите й, в случай че възникнеше нещо непредвидено както последния път в Каситас.
Изведнъж го връхлетя лошо предчувствие.
34
Лошото чувство не го напусна без видима причина и докато яздеше в Матаморос. Изминаха няколко дена и всичко се нареждаше, както трябва. Шоз щеше да се срещне на следващия ден с купувача, някой си Хорхе Лопес, за да реализират сделката. Вечерта той и Люси щяха да прекарат в Хотел „Матаморос“, докато хората му щяха да лагеруват малко извън града. Шоз не се притесняваше за федерални агенти от тази страна на границата. Ако крайбрежната охрана спипаше Хорхе с откраднатите пушки, проблемът си беше негов. Утре Шоз щеше да остави Люси в хотела и да се върне в Долината на смъртта много по-богат. Ала предчувствието за надвиснала опасност не го оставяше и го правеше напрегнат и объркан.
Всеки изминал миг доближаваше раздялата с Люси. Не беше готов да я освободи, но нямаше избор. Тя тънеше в блажено безгрижие, но той не се самозалъгваше ни най-малко. Можеше и да й липсва, ала възторгът от срещата със своите щеше да надделее. Само след месец, вече у дома си, цялата в коприна и диаманти, Люси щеше да разиграва дузина обожатели, без изобщо да си спомня за него.
— Погледни залива!
Щастието и ентусиазмът й пресякоха всяко желание за усмивка у него. Той се загледа изучаващо за сетен път в нея, за да се убеди колко е красива, особено когато грее от радост. Тя му отправи задушевен и доверен поглед.
— Матаморос не е кой знае какво — предупреди я той.
Същата вечер щеше да й съобщи, че на следващия ден тръгва без нея.
— Но не е и Долината — отвърна тя, без ни най-малко да помръкне.
Нямаше начин да не се съгласи с нея.
Градчето беше разположено върху плоската равнина и блестеше като диамант сред сините води на залива. Представляваше голямо сборище от бели жилищни постройки, магазини с ниски фасади и покрити с червени керемиди покриви. Улиците бяха широки, равни и прашни. Малкото пристанище, естествено прислонено между две издадени ивици блатиста земя, се възправяше с високите си мачти и беше осеяно с полюшващи се върху водата плавателни съдове, повечето собственост на местни рибари. Виждаха се и един-два парахода. Близо до залива подухваше лек, приятен бриз.
Яздеха по централната търговска улица. Люси възклицаваше от всичко наоколо, сякаш никога не с била в съприкосновение с цивилизацията, а Матаморос е върхът на величието.
— Виж, ресторант — извика тя, а в гласа й се долавяте копнеж. — Шапкарски магазин! Хотел! В него ли ще отседнем?