Двамата посрещнаха зората в кроене на планове. Нямаше да живеят в Долината на смъртта.
— Мястото не е подходящо за моята съпруга — заяви сериозно той. — Ще се отправим на юг, навътре в Мексико. С парите от тази сделка ще мога да купя някаква земя. Още няколко подобни продажби и ще сме добре.
— С какво се занимаваш, Шоз?
Той отбягна загрижения й поглед.
— По добре да не знаеш, Люси.
Сърцето и се сви.
Когато двамата се доберяха благополучно до вътрешността на Мексико, щяха да известят родителите на Люси за случилото се. При мисълта за близките стомахът й стана на топка. Тя ги обичаше с цялата си душа и ужасно мразеше да ги наскърбява. Вестта за женитбата й с Шоз щеше да ги съкруши. Ако само можеха да го опознаят…
Единственото нещо, което тя искаше на този свят, бе да отведе Шоз в бащиния си дом в Ню Йорк, за да се срещне със семейство Браг и да стане част от него. Това никога не можеше да се случи. Въпреки че не той беше откраднал жребеца на дядо й, в момента Шоз се занимаваше с далавери, а освен това притежаваше криминално досие и беше избягал от затвора. Люси се страхуваше да го попита какво беше извършил в Ню Йорк.
Решиха, че първо ще се върнат в Долината за Роберто. Шоз никога нямаше да изостави момчето. Беше решил да го осинови, сигурен, че ще може да откупи с пари съгласието на Кармен. Люси беше по-скептична, но се надяваше момчето да стане техен син. Тя накара Шоз да пази брака им в тайна, сигурна, че Кармен никога няма да пусне Роберто, ако научи истината.
Чак призори заспа непробудно, уверена в бъдещето, и сънува идилични семейни сцени в ранчо някъде из Централно Мексико. Шоз не свали поглед от нея през цялото време. Беше започнал да вярва, че наистина ще успеят. Люси беше импулсивна и свикнала да прави каквото си иска, но той я познаваше достатъчно добре, за да вярва, че за тях има надежда.
Той не можеше да й осигури нещата, за които тя си мечтаеше, и живота, който й беше отреден по рождение. Дали щеше да се превърне в свадлива и кисела съпруга, след като заслепението й от него изчезнеше? Той трудно си я представяше уседнала в Мексико, но навремето си бе мислил същото и за Долината на смъртта.
След като вече му беше жена, мястото не беше от значение. Връхлетя го мощно и неопределимо чувство. Беше се оженил за нея, защото не беше готов да я освободи. Сега вече нямаше никога да я пусне.
Мисълта го обезпокои, защото не бе изпитвал собственическо чувство към никоя друга жена.
С пукването на зората той се отказа от сън, надяна синята памучна риза и джинсите и тихо излезе от стаята. Върху ризата носеше тънко кожено яке, за да скрие револвера, закрепен към бедрото. По някое време през деня Лопес трябваше да акостира на пристанището и Шоз възнамеряваше да се срещне с него. Оръжието служеше само като предпазна мярка, тъй като той не очакваше усложнения.
Докато се спускаше надолу по широките стълби, по гърба му полазиха мравки. Той надуши предстоящата опасност и забави крачка, защото се уповаваше на инстинктите си твърде много, за да не се вслуша в тях. Шоз не влезе във фоайето, а се прилепи към стената и надникна иззад ъгъла. Помещението беше безлюдно с изключение на рецепцията.
В този ранен час служителят трябваше да е одрямал и със зачервени от безсънието очи след нощната смяна. Вместо това тоя не само беше нащрек, но и не беше от персонала на хотела. Въпреки че не го беше виждал преди, Шоз подуши представителя на закона отдалеко. Нямаше съмнение, че лицето зад тезгяха на рецепцията е таен агент.
Външно Шоз остана невъзмутим, но адреналинът му се вдигна бясно, а под коженото сако тялото му започна обилно да се поти.
Така или иначе, властите бяха информирани.
Той безшумно се изкачи обратно нагоре, пришпорил мисълта си докрай. Кой го надуши — федералните служби или семейство Браг? По-скоро първите, защото фамилията просто не би могла да научи неговите координати в Матаморос. Той влезе тихо в стаята и заключи след себе си. Приближи се до прозореца, оставен отворен заради свежия полъх на бриза, без да се отлепя от стената, за да не го видят и да не стане плячка на някой притаил се стрелец.
Градът тъкмо се събуждаше. Чуваха се крясъците на чайките и подвикванията на рибарите на пристанището. На отсрещната страна на улицата имаше малка закусвалня, от която се разнасяше ухание на силно кафе и пържен бекон. В напречната уличка, разделяща пощата и банката, някой се дръпна назад, за да не го забележат.
Шоз беше сигурен, че това е бащата на Люси, Рейд Браг.
Разсъдъкът му го озари като светкавица. Щом по петите му бяха Брагови, а не федералните, значи търсеха Люси. В случай че бяха наели детектив, които да слухти във фоайето, значи бяха наясно къде се намира тя, тъй като не беше проблем да извлекат подобна информация от който и да е хотелски служител. Шоз беше сигурен, че са пристигнали в града същата сутрин или под прикритието на нощния мрак. В противен случай не би могъл да ги пропусне.