Семейството беше тук първо заради нея. Той оставаше на заден план. Би могъл да я зареже и да побегне сам. Или да я използва като заложница и да я изтъргува срещу свободата си. Според първоначалния план, помисли си мрачно той. Сега вече беше твърде късно за това, защото той нямаше да я изостави.
Как ли го бяха открили в Матаморос и бяха успели да изникнат точно в последния ден от престоя му? Дали не беше станал жертва на предателство? От Лопес може би? Или от някой негов човек? Шоз моментално изключи последната възможност. Тогава кой? Най-вероятно Брагови работеха в сътрудничество с федералните. Хипотезата за това го смрази.
— Ставай!
Люси се събуди стреснато, когато той й подхвърли другия си чифт джинси и риза.
— Облечи ги — нареди й припряно той.
— Какво става? — пребледняла и напълно разбудена го запита тя.
— Обличай се, защото се махаме веднага — каза той, без да я погледне. — Сложи моите дрехи и се постарай косата ти да не се вижда под шапката.
— Мили боже! — възкликна тя, докато се бореше с джинсите му. — Открили са те, нали?
От прозореца той зърна отново баща й с пушка в ръка в малката уличка. Мъжът гледаше право в неговата посока. Шоз беше готов да се закълне, че за един кратък миг погледите им се срещнаха. Когато се извърна към нея, Люси приключваше с последните копчета на ризата.
— Искаш ли да те оставя?
Тя се вкамени и го загледа втренчено.
Той закопча последните копчета вместо нея и напъха ризата в джинсите, придружавайки действията си с ругатни. Люси все още нямаше момчешки вид. Той й даде якето си, за да прикрие бушуващата от вълнение гръд. В неговите дрехи и с набързо прибрана под шапката коса тя приличаше на безполово същество. Оставаха единствено малките, боси нозе, но за тях не можеше да се направи нищо, защото той разполагаше само с един чифт ботуши.
Шоз я сграбчи за рамото с такава сила, че я накара да извика от болка. Ако не беше толкова ангажиран с бягството, сигурно би се размислил защо тя не беше отговорила на краткия му въпрос. Искаше ли тя да я остави? Защо просто не отказа късо и ясно?
Той замъкна Люси до вратата, ослуша се внимателно, отключи и открехна съвсем слабо. Коридорът беше безмълвен и пуст.
Рейд Браг обаче не изпускаше хотела от очи, притаен в околните улички. Друг от хората им се правеше на служител във фоайето. Колко ли още от техните се спотайваха по стаите на този и другите етажи? Трябваше да стигне до малката конюшня на гърба на хотела, където бяха оставили животните. Най-краткият път дотам беше през стаята, която се намираше срещу тяхната от другата страна на коридора и гледаше към задната градина, допряна до импровизирания обор. Кой ли се таеше в нея? Щеше да бъде неизмеримо по-лесно да остави Люси, преди да рискува сам в начинанието. Но той не дръзна да го стори, защото й нямаше доверие. Все пак отвън се намираше семейството й.
Двамата пристъпиха в коридора, а Люси не преставаше да хленчи от страх. Шоз я държеше здраво с една ръка, а в другата стискаше нож. Притиснаха се към стената в близост до вратата на отсрещната стая.
— Не мърдай, докато проверя има ли някой вътре! — нареди й Шоз.
Тя само успя да кимне, пребледняла и безмълвна, с неестествено разширени зеници.
Шоз я пусна, без да е напълно сигурен дали тя няма да се разкрещи за помощ и опипа леко дръжката. Вратата се оказа отключена. Той бавно я бутна навътре и отстъпи обратно при Люси, за да избегне огъня от някой револвер или пушка, евентуално насочени към входа отвътре.
— Кажи да не стрелят — прошепна й в ухото Шоз.
— Не стреляйте — извика тя.
Шоз пристъпи напред и забеляза как мъжът се колебае със зареден револвер в ръка. Той запрати ножа, преди още неговият противник да успее да открие стрелба. Хладното острие прониза стрелеца право в сърцето и той се строполи с глух стон, изпускайки оръжието на пода. Шоз изблъска Люси в стаята, затвори вратата и заключи след тях. По пътя към стъклената врата на балкона той издърпа ножа от гърдите на мъртвеца, избърса го от двете страни в крачолите на джинсите му и го затъкна обратно в колана си. Не бяха издали никакъв шум с изключение на уплашения вик на Люси.
— Ще повърна — задъха се тя.
— Няма — изсъска той и я избута към стената до балкона, след което погледна крадешком през прозореца, докато тя се давеше сухо.
Дали имаше хора отвън? Задната градина пустееше, което беше прекалено хубаво, за да е истина. Той повторно обходи района с поглед и се убеди, че наоколо наистина няма никой. Можеха да се спуснат на земята от балкона. Конюшнята не беше далеко, трябваше само да прекосят моравата, след което дърветата отвъд щяха да им осигурят прикритие. Последният открит пасаж разделяше мястото за конете от глухата улица, в която дебнеше Рейд Браг.