— Сега какво? — прошепна Люси.
— Ще скочим — каза решително той, обгърна талията й с ръка и я изведе през двойната стъклена врата, преди тя да успее да се възпротиви. Внезапно замръзнаха по местата си, защото точно под издадената козирка на покрива на Шоз му се счу подозрителен шум, идваш отгоре.
Той напразно напрегна слуха си, за да дочуе нещо по-определено. Люси го разсейваше с тежкото си дишане, което се подсилваше от желязната му хватка. След малко усилията му бяха възнаградени от шума на строшена керемида, а едно малко късче се изтърколи току над главите им, преди да падне на земята.
На покрива имаше някой.
Люси също чу шума и се сгуши в прегръдките му с поглед вперен нагоре.
Шоз заключи вратите на балкона отвън, в случай, че на Люси й хрумне нещо непредвидено.
— Не мърдай — прошепна в ухото й той.
После вдигна брадичката й и я погледна право в очите.
— С мен ли си?
Очите й се разшириха от изненада и негодувание. На върха на езика му беше да й каже, че това са нейните хора, за да я изпита, но не го направи.
Шоз отиде до левия край на балкона, прехвърли се през перилото, след което скочи върху съседната тераса, която отстоеше само на пет стъпки и изобщо не го затрудни. Като се пазеше да стои далеко от стъклената врата, за да не го видят отвътре, той се покатери върху перилото и потърси къде да се захване, слял се в едно със стената. Наложи му се да се прегърби, за да се вмести под навеса. Той се заслуша и установи, че стъпките се отдалечават. Което означаваше, че човекът е с гръб към него.
С гъвкавостта на котка Шоз се захвана за ръба на покрива и се изтегли нагоре. Строшени керемиди се посипаха надолу към земята. Когато агентът се извърна, той завари Шоз на четири крака. Мъжът вдигна пушката си, а Шоз се присегна за ножа. Индианецът се оказа по-бърз и запрати оръжието, преди още другият да успее да дръпне спусъка. Поразен, той се смъкна надолу.
Без да се изправя, умишлено притаен възможно най-ниско, Шоз запълзя към убития, защото не се съмняваше, че ножът ще му потрябва отново.
Човекът беше все още жив. Шоз издърпа ножа в очакване от улицата да се раздадат гневни крясъци, ако някой беше видял…
Ала нищо не наруши тишината. Картите бяха свалени. И второто раздаване беше спечелено с голям късмет от него.
Шоз се присъедини към Люси на балкона. Очите й бяха уплашени и питащи.
— Съжалявам — каза той и я избута към ръба на балкона. — Присвий коленете, скочи и се претъркаляй.
Тя се стегна, щом разбра какво прави Шоз. Когато той я вдигна над перилото и я провеси надолу, тя се развика.
— Шоз, моля те, недей!
Сърцето му се сви при мисълта, че може да я нарани.
— Свий коленете и се претъркаляй, когато стъпиш на земята, Люси — нареди той и я спусна колкото беше възможно. Чувстваше как ръцете му ще се откъснат от мишците. Най-накрая я пусна.
Тя тупна долу и остана неподвижна. Шоз се прехвърли през перилото и се увеси надолу с пъргавината на крадлива котка. Когато се приземи тежко, той се отъркаля, изправи се на крака и се втурна към нея.
— Добре ли си? — запита с дрезгав глас той и й помогна да седне.
— Можеше да съм по-добре, ако не беше такова копеле — озъби му се тя с гняв в погледа.
Той я повлече след себе си.
— Можеше да ме предупредиш.
Нямаше време за безпредметни спорове. Тя беше сърдита като стършел, задето я беше пуснал от балкона на втория етаж. Шоз я сграбчи за ръката и те хукнаха с всички сили към сигурността на дърветата от другата страна на моравата, които бележеха края на хотела. От дясната им страна, в оградените от дървесни стволове пролуки можеше да се види главната улица. Те се оказаха в началото на запусната напречна алея, от другата страна на която беше платената конюшня.
Също отдясно, притаен между сградите на пощата и банката, ги очакваше в компанията на останалата част от семейството и множество детективи Рейд Браг. Без съмнение пинкертоновците държаха под око целия град. Шоз дръзна да погледне към ширналата се пред тях незащитена територия, но не забеляза нищо освен една подминаваща товарна кола. Това беше най-подходящият момент, защото каруцата щеше да ги защити от погледите на съгледвачите.
— Да вървим!
Взеха краткото разстояние до обора на един дъх. В конюшнята някакво момче прехвърляше сено. Без да се бави, Шоз грабна едно седло от помещението за конска сбруя и изръмжа на хлапака да донесе и другото. Момчето се подчини с готовност и не по-малка доза любопитство. Две минути по-късно конете бяха оседлани и готови за езда.