Шоз тикна щедър бакшиш в ръката на момчето, докато Люси се качваше на светлокафявия жребец, грабна опърпаната му шапка и я нахлузи ниско върху главата си.
— Няма да ти трябват — каза той и издърпа юздите от ръцете на Люси.
Погледът му я прониза остро. Защо не й се доверяваше? Тя му беше съпруга и го обичаше, но той се страхуваше, че може да промени решението си, когато видеше баща си.
— Мога да яздя по-добре, ако… — започна обидено тя.
— Остави на мен.
С тези думи той пришпори своя кон и те напуснаха обора в ускорен ход. Рано или късно щяха да се впуснат в лудешки галоп, но ако успееха да напуснат града, както се бяха предрешили, имаха шанс да се измъкнат.
Шоз се изкуши да пресече напряко задната градина, но сметна, че ще е много подозрително, ако ги наблюдават. Вместо това щяха да се изнижат невъзмутимо от града изпод носа на Брагови с надеждата да останат неразпознати.
Бегълците подминаха глухата пряка в посока на главната улица. Шоз яздеше прегърбен и нахлупил шапката на момчето до уши. Люси приличаше на източен, върлинест младок с неговото сако и шапка Статсън. Поне на него му се искаше да е така. Те се отправиха право към пощата и банката, разделени от служещата за засада странична уличка. Тялото на Шоз се обля в пот. Усещаше множество невидими очи. Дали баща й щеше да я разпознае?
Очакваше всеки момент пронизваща болка от куршум, но тя засега се бавеше.
Часовникът бавно отмерваше своя бяг, без нещо да се случи. Свиха вляво. Конете се придвижваха със стаена и укротена енергия, сякаш усетили напрежението на ездачите, и едва успяваха да се преборят с наложената им от Шоз бавна стъпка. Люси яздеше отляво на Шоз, по-далеко от северната страна на улицата, където дебнеше нейният баща. Коленете им почти се допираха. Шоз й прошепна да сведе още повече глава. Пред тях се ширеше открита степ, зад която се намираше планината, тяхна единствена надежда.
Можеха да успеят, ако се измъкнеха необезпокоявано от града.
В тясната уличка Рейд беше клекнал зад едно буре и изучаваше с присвити очи подминаващите го конници. Започваше да става нетърпелив, защото му закриваха гледката към хотела, в който бяха Шоз и Люси. Зад него Ник отбеляза:
— Защо този ездач се поти като прасе по Коледа, когато е все още хладно?
Конниците ги бяха подминали, когато Рейд и Ник дружно се загледаха след тях иззад ъгъла на банката. Ник беше прав, мъжът наистина се потеше като прасе. Нещо друго ги порази със своята неестественост — мъжете бяха толкова напрегнати, сякаш се готвеха да препуснат всеки миг в галоп. Рейд се взря в младежа и се намръщи, защото в него имаше нещо познато.
Вниманието му беше привлечено от светлата кожа и босите пети на нозете.
Никой не се движеше бос.
Такива миниатюрни нозе бяха необичайни дори за подрастващо момче, но не и за девойка.
Той скочи и много внимателно се прицели с пушката си.
— Какви ги вършиш? — извика му Ник.
— Това са те — отговори му спокойно Рейд и стреля.
Отгласът от изстрела, който Шоз чу, съвпадна с ужилването от куршума във врата му. Люси изпищя. Той пришпори коня в галоп, докато кръвта рукна изобилно от раната. Двамата препуснаха с всичка сила и скоро се намериха извън града.
Шоз яздеше приведен одве, без да обръща внимание на пронизващата болка и лепкавата влага върху рамото, нито пък на Люси, която му викаше нещо. Ако му беше писано да умре, щеше да умре, но дотогава щеше да се носи с пълна скорост към свободата, отдавайки й цялата си почит. Последните постройки в Матаморос потънаха в облака прах, който се вдигаше изпод копитата на конете. Тогава зад тях се разнесе гръмотевичен тътен.
Планините бяха на няколко часа път. Ако успееха да изпреварят противника, можеха да се прислонят в подножието, където да се укрият лесно. Единственият проблем беше, че скоростта, с която се движеха, скоро щеше да убие конете.
— Трябва да спрем, Шоз! — крещеше Люси, като хвърляше от време на време поглед назад през рамо. — Целият си потънал в кръв.
Болката във врата му се бе свела до пареща тръпка. Той знаеше колко човека го преследват, защото Фернандо му каза точния брой на хората, наводнили Каситас. Шумът от копитата на частната армия на семейството беше толкова оглушителен, че създаваше впечатление за цяла войска.
Налегна го познатото лошо предчувствие.
Изглежда, че късметът му беше изневерил веднъж завинаги. Не след дълго конете им започнаха да показват признаци на умора. Шоз се чувстваше малко замаян от загубата на кръв. Въпреки всичко, ако успееха да преминат още няколко мили, клисурите щяха да ги приютят или в най-лошия случай щяха да забавят преследвачите. Трябваше да го сторят. Шоз пришпори коня с нова сила.