Изминаха още една миля. Не само техните животни, а и тези на хайката зад тях се умориха. Люси продължаваше да му крещи нещо в ушите. Той се обърна и видя, че разстоянието между тях и преследвачите се запазва. В края на краищата надеждата оставаше.
— Никога няма да успеем — извика Люси. — Целият си в кръв.
— Ще успеем — решително й отвърна той.
Думите му се оказаха прибързани. Слаб и замаян, той не успяваше да води коня както трябва при тази смъртоносна скорост. Шоз изгуби равновесие, когато изтощеното животно леко се запъна. Като в забавен кадър той почувства как полита стремглаво към земята. В последния миг успя да скочи, преди храбрият кон да заоре в пръсти и да си счупи единия крак. Все още стиснал здраво юздите на другия кон, той се влачи в продължение на няколко ярда, преди животното да спре ужасено и запъхтяно до смърт.
Шоз се изправи на крака и се втурва да скочи зад Люси върху гърба на нейния кон, но беше твърде слаб и не достатъчно бърз. Тя вече беше скочила от одеялото и тичаше към него без да престава да му вика.
— Качвай се обратно — заповяда й с дрезгав глас той през гъстия и задушен прахоляк.
— Трябва да спрем — изкрещя тя и започна да го блъска, за да му попречи да се качи на коня й. Той забеляза, че тя плаче. Беше естествено да иска да спрат. Сигурно желаеше да се срещне със своите. Прониза го нова болка, този път не физическа.
Шоз я сграбчи и я завлече до разтрепераното животно, докато тя се противеше на всяка крачка. Жребецът се дърпаше и танцуваше във всички посоки. Внезапно Люси се запъна и го зашлеви по лицето с всичка сила.
Смаян, Шоз остана неподвижен за един кратък миг, през който тътенът на армията пинкертоновци бучеше все по-близо и по-близо.
— Ще умреш, копеле такова — извика му през сълзи Люси.
Той изпусна неволно юздите, при което жребецът отскочи встрани. Беше вече късно да го гони, защото преследвачите ги доближиха съвсем, но тя не беше права, че той ще, не и ако беше решил да не умира.
Сто конника се спряха запъхтени и оградиха бегълците отвсякъде.
Обгърна ги непрогледен облак прах. Светът на Шоз се сведе до поредица от шумове: пръхтене на коне и тропот на копита, скърцане на седла, подрънкване на юзди, хлиповете на Люси.
Сто пушки заредиха почти едновременно.
Когато прахолякът се разпръсна, пред очите му се възправи най-забележителният противник в живота му — сто неподвижни ездачи го наблюдаваха от конете си, насочили без изключение пушки към сърцето му. Шоз твърдо реши да остане на крака, но се оказа твърде замаян и слаб. Прислонена в краката му, Люси плачеше неутешимо.
Всичко приключи.
Невъзвратимият край дойде.
Част трета
РАЙ И АД
36
Околностите на Хавана. Декември 1897 година
Товарният паровоз се измъкна от северния край на хаванския залив, преди да се отправи на изток към пролива на Флорида. Небето беше лазурносиньо, а водите на Карибско море бяха прозрачни и почти тюркоазени. Корабът прекоси залива с равномерно пухтене, оставяйки след себе си черен облак дим. Зад него Куба ставаше с всеки изминал миг все по-малка. Нейните тропически палми сякаш махаха за сбогом над белите като перли плажове, а зелените и назъбени планини се възправяха над гъсти и непроходими джунгли и правеха картината да изглежда мирна, живописна и идилична. Единственият пътник на борда остана невъзмутим от гледката, застанал отпуснато до парапета на палубата. Беше свикнал да гледа винаги напред и никога да не се обръща след себе си.
Разкрачил крака, Шоз се бе слял с ритмичното полюшване на кораба, сякаш беше роден на него. От твърде дълго време беше в Карибието, за да се вълнува от красотата на природата, но все пак не достатъчно, че да бъде безразличен и към страданието, което оставяше зад себе си. Той вдигна лице към жаркото слънце и позволи на светлината да го огрее целия. Приятното усещане не можа да изтрие образите, които навярно винаги щеше да свързва с Хавана. Болестите и глада, смъртта, отчаянието, мършавите деца, търсещи храна до камари от трупове, и техните майки, жално просещи нещо, без значение какво. Те не знаеха, че Шоз много отдавна се бе разделил и с последния си долар.
Когато се съгласи да закара оръжие на бунтовниците в Куба, той не подозираше, че ще открие такава трагедия, нито очакваше да се ангажира толкова с нея. Никой не можеше да прекара дълго време в Куба и да остане неутрален в разразилия се конфликт и породеното от него горчиво страдание. Ала Шоз щеше да отиде там, дори и да знаеше предварително какво го очаква, защото не му бяха оставили избор.