Споменът за няколкото дни след неговия арест в Матаморос извика друго едно видение в съзнанието му. То го посещаваше твърде често и беше толкова устойчиво, че даже ужасите на революцията на можеха да го изличат.
Образът притежаваше червеникава коса и големи сини очи, и Шоз все още го мразеше. Нямаше значение, че тя трябваше да се покори пред своите хора. Не го интересуваше и огромния натиск, който навярно бяха упражнили над нея. Ако наистина го обичаше и бракът им не беше само прищявка на разглезена богаташка, тя никога не би подписала бракоразводните документи.
Той нямаше никога да й прости, нито да забрави.
Пристигна в Хавана преди четири месеца. Съгласи се да закара според уговорката пушките направо в Куба. Бунтовниците не го питаха за наемническите му мотиви, нито взеха под внимание твърдението, че американските власти са по петите му и му се налага временна промяна на местожителството. Партизаните си имаха отскоро проблеми с испанската блокада, затова с готовност прехвърлиха главоболията по доставката върху плещите на Шоз.
Едновременно с него беше пристигнал от Испания и генерал Валериано Уейлър, чиято цел беше да смаже въстанието. Бунтовниците искаха независимост, докато Уейлър възнамеряваше да възстанови върху острова прежното твърдо управление на испанците, като за целта използваше безмилостно всички предоставени му средства. Въстаниците имаха основателни причина да са нервни и изтощени. Те бяха настояли Шоз да достави пушките в едно от техните убежища, при което му дадоха четирима доверени свои хора да му помагат. Шоз достави пратката в една плантация на няколко мили от Хавана, защото мястото се използваше като база на въстаниците. Там те бяха връхлетени от испанците и Шоз се намери във вихъра на кръвопролитна схватка. Бунтовниците успяха да устоят своята позиция, след което се изтеглиха в планината, последвани от Шоз. Бягството с тях се оказа въпрос на оцеляване.
След като истинската цел на идването му в Куба беше да шпионира, Шоз остана с бунтовническата армия, веднъж установил се дълбоко в сърцето на провинция Хавана. Скоро се превърна в безспорен водач. Повечето от въстаниците бяха селски стопани, които имаха съдбоносна нужда от опитен ръководител. Войната се състоеше от продължителни партизански маневри и саботажни акции, при което двете страни се сблъскваха колкото може по-често и разрушително. Нито един от противниците не проявяваше милост. Жертвите сред цивилното население бяха ужасяващи и не им се отдаваше значение. Шоз се опитваше да предотврати всички действия, които засягаха невинното население, и съсредоточаваше подчинената му група бунтовници в колкото се може по-ефикасни и разрушителни атаки главно срещу снабдителните линии на испанците и самите корумпирани местни власти.
Шоз обръгна; беше устоял на ада от последните месеци и беше видял най-лошото, което човешкото въображение може да предложи. Независимо от всичко стомахът му се свиваше на топка от спомените. Той беше изцяло наясно, че Макинли преговаряше с Испания за прекратяване на военните действия, за независимостта на Куба и за репарации. Знаеше също така, че президентът никога няма да се споразумее с испанците, защото ситуацията на острова ескалираше застрашително. В момента в Куба се намираха повече от двеста хиляди испански войници, което означаваше, че неотдавнашните гаранции, които Испания даде по време на преговорите, са чиста лъжа. Обеща да даде автономия, но след сформирането на толкова мощна армия беше очевидно, че готви решаваща и последна атака срещу бунтовниците, с която да ги смаже веднъж завинаги. Шоз беше извикан във Вашингтон, за да докладва лично и разполагаше с необходимите цифри, които да потвърдят сведенията му.
Параходът пореше водите на пролива. Шоз се взираше в синьозелените води пред него. След няколко часа щеше да съзре Флорида Кийс. Нещо вътре в него се преобърна.
Мислите му го отведоха вместо към Вашингтон към Ню Йорк, отстоящ само на кратко пътуване с влак от столицата.
Той се усмихна, но изражението му си остана неотстъпчиво и цинично. Големият жокер в живота се наричаше стечение на обстоятелствата. Това беше дива и необуздана карта, за която никой не знаеше кога ще бъде раздадена. В този момент тя се озова в ръцете му.
Най-интересното в случая бе, че го привикаха във Вашингтон точно сега, след четиримесечен престой в Куба, прекъснат единствено от краткотрайно отскачане до Долината на смъртта. Беше дяволско съвпадение, че ще пристигне навреме, за да осъществи друго пътуване, този път на север, за да отпразнува рождения ден на Люси Браг и нейната повторна женитба.