Тя не напускаше фамилното имение. Имаше дни, в които не излизаше дори от стаята си. Спеше през по-голямата част от времето, загубила всякакъв апетит. Родителите й я караха настоятелно да излиза с приятели и да приема посетители в къщи, но Люси не им обръщаше внимание. Дори отпрати Леон Клакстън, без да се види с него, въпреки неговото съобщение, че напуска скоро Съединените щати и иска да говори с нея. Просто нищо не я интересуваше.
И тогава един ден към края на лятото мъглата се вдигна и отчаянието изчезна. Люси изведнъж се почувства ядосана.
Беше сигурна, че Шоз не се терзае заради нея. Намираше се някъде в Куба, но доколкото го познаваше, той беше от оправните и сигурно отдавна я беше забравил. Тогава защо трябваше да скърби по него? Тя беше Люси Браг, а той — господин никой. За него тя беше върхът, но за нея Шоз се оказа най-лошото, което можеше да й се случи. Не отричаше, че го беше обичала и навярно все още беше малко влюбена в него, но щеше да се върне към живота с отмъстителност, за да покаже на всички, че не дава пукната пара за проклетото копеле.
Преди да се устреми към приятелите си, Люси трябваше да се види с Леон. Технически той все още й беше кавалер. От нейна страна се получи много грубо, че не го прие преди. Сега дори съжаляваше, че не му отдели повече внимание в Парадайз. Беше безсмислено обаче да се задълбочава върху това. Тя му изпрати кратко съобщение и на следващия ден той дойде да я види.
Люси реши да го приеме в музикалния салон, който беше светъл и приветлив, особено през слънчевите следобеди. Беше нервна, защото Леон беше първият външен човек, когото приемаше след завръщането си от Тексас. Каква ли щеше да бъде реакцията му след скандала?
— Радвам се да те видя, Леон — каза тя, когато влезе в стаята с несигурна усмивка.
Той се изправи при появата й. Изглеждаше ослепително в бял панталон и морскосиньо ленено сако. Погледът му я обгърна цяла.
— Миналата седмица не останах с такова впечатление.
Люси се почувства неловко под изучаващия му поглед.
— Не бях добре тогава. Надявам се да ме разбереш.
— Да, мисля, че разбирам.
В тона му се долови хаплива нотка. Нямаше нищо общо с вманиачения обожател от миналата пролет. Люси седна до него и се съсредоточи в наливането на лимонадата.
— В бележката си съобщаваш, че заминаваш. Накъде пак?
Леон не изпускаше нито едно нейно движение.
— Баща ми и Рузвелт ме окуражиха да се завърна във Външно министерство. Назначен съм в Сан Хуан, закъдето заминавам утре.
— Сан Хуан?
— Пуерто Рико — обясни кратко той.
Разговорът не вървеше. Той изглеждаше хладен, дори леко ядосан.
— Притеснява ли те нещо?
— Какво би могло да ме притеснява, Люси? Това, че жената, за която възнамерявах да се оженя, беше отвлечена от някакъв пройдоха и държана затворена в продължение на седмици?
Името на Шоз също фигурираше във вестниците, така че Леон знаеше всичко, но Люси не беше очаквала толкова нахална атака.
— Грешката не беше моя. Повярвай ми, ако можех да променя нещата от това лято, щях да го сторя.
— Нима? — запита саркастично той, гледайки я проницателно. — Наистина ли би го направила?
— Не разбирам какво искаш да кажеш! — скочи на крака Люси.
— Искам да кажа, че всъщност не става дума за отвличане — отговори Леон и също се изправи, — а вероятно за твоето доброволно бягство с Купър.
Думите му накараха Люси да онемее.
— Видях ви двамата в нощта на партито — изкрещя Леон. — Бяхте се вкопчили един в друг и се целувахте. Тогава ти беше готова да му отдадеш всичко, нали, Люси?
— Дошъл си да ме обвиняваш, да ме нападаш?
— Видях как го желаеше оная нощ — сграбчи я той. — Толкова ли го искаше, че да хукнеш заедно с него? Или той наистина те отвлече? Чука ли се с него, Люси? През всичките тия нощи, през които бяхте сами там, горе, в планината… Насили ли те?
— Пусни ме! — разтърсена и бясна, тя рязко се откопчи от ръката му. — Той ме похити и аз бях негов затворник. Аз съм жертва; а не престъпник, че да бъда обвинявана по този начин.
— Когато те срещнах за първи път, си помислих, че най-после съм открил съвършената съпруга. Моята безукорна жена. Явно съм грешал.
Преди Люси да успее да отговори, той вече я държеше в ръцете си и я притискаше към здравото си тяло.
— Харесва ли ти, Люси? — позаинтересува се Леон.
Тя застина потресена и ужасена от материалния израз на неговата възбуда.
— По-добре ме пусни, Леон, моля те!
За известно време той остана безмълвен, със светнали очи и притиснато към нея пулсиращо тяло. После се откъсна и, без да продума повече, гневно напусна стаята.