— Моля те, не сега, Рейд — намеси се бурно Грейс.
— Кога, ако не сега? — вдигна рамене той. — В деня на сватбата ли?
— По-добре, отколкото в този момент.
— За какво се препирате? — запита Люси.
Рейд бръкна във вътрешния джоб на смокинга и извади няколко сгънати листи хартия.
— Мисля, че сме забравили нещо, Люси.
Тя объркано наблюдаваше как баща й разгръща свитъка грижливо подредени документи. Люси се обърна към майка си, която беше като бясна. Изведнъж разбра всичко и сърцето й спря да тупти.
— Не можеш да се ожениш, докато не подпишеш това — каза спокойно Рейд.
Бракоразводните документи. Люси беше забравила за тях. Но не съвсем. Беше отказала да ги разпише в Браунсвил след арестуването на Шоз. Нещата се бяха уталожили, но през последните няколко месеца не преставаше да я гложди мисълта, че не е подписала оригиналните документи, които утвърждаваха нейния брак. Шоз беше едно нищожество и тя не го искаше повече в живота си. Всичко беше приключило още много отдавна, преди дори да започне.
Тя се обърна към баща си.
— Добре, татко — усмихна се ослепително Люси, докато една сълза се стичаше надолу по бузата й. — Отдавна беше време.
Шоз избра да пристигне пеша на Източна шейсет и втора улица. Той се облегна върху студената каменна стена на Сентръл Парк и бавно запали цигара. Докато вдишваше дълбоко дима, се загледа към къщата на семейство Браг от отсрещната страна на Пето Авеню. Беше притеснен, макар и външно отпуснат.
Беше във Вашингтон само допреди няколко часа. Там беше имал трудна среща с някои от най-високопоставените чиновници от администрацията на Маккинли. Бяха присъствали членове на правителството, отбраната и Пентагона, които го пекоха на бавен огън в продължение на часове във връзка с положението в Куба. За щастие Шоз имаше отговор на всичко. В края му се даде възможност да се изяви, когато вторият секретар на флота Рузвелт го запита за личното му мнение. Шоз се изказа без никакви задръжки.
Отбеляза, че обещанията на испанското правителство да даде автономия са празни приказки, и ги предупреди, че ситуацията ескалира и скоро ще бъде извън контрол. Даже и в случай на автономия нещата нямаше да се успокоят. Куба беше буре с барут, готово да експлодира всеки миг.
Напрежението му не се дължеше на продължителното съвещание, на което той се представи блестящо. Беше скован в очакване и това не му харесваше. Скоро щеше да я види, затова почти беше останал без дъх.
Люси все още го владееше, опасна власт, от която той не беше успял да се освободи.
Беше се стъмнило, но улицата беше добре осветена, затова сянката му се проточи по протежение на целия тротоар под желязната улична лампа. Горните етажи на къщата, където очевидно живееше семейството, бяха тъмни. За разлика от тях прозорците на долния етаж грееха без изключение. Шоз почака около час. Когато часовникът му показа десет, той разбра, че ги е изпуснал. Вероятно беше излязла заедно със семейството си, за да прекара вечерта навън.
Той си осигури интересуващата го информация с бакшиш. Люси бе придружена от Леон до дома на фамилията Клакстън. Цялото й семейство, с изключение на най-малките й братя, я бе придружило на тържествената вечеря, на която списъкът на поканените гости дублираше справочника „Кой кой е в Ню Йорк“.
Шоз си наложи да не върши глупости.
Но въпреки това отиде.
39
Шоз пристигна след десет минути пред вече познатия дом на Клакстън. Не се поколеба. Централният вход беше ярко очертан, а по Пето Авеню се редяха частните екипажи и автомобили на гостите, чиито кочияши и шофьори разговаряха под уличните лампи, увити в дебели зимни балтони. Шоз беше облечен в безупречния черен костюм, с който се бе представил във Вашингтон. Предния ден се подстрига и грижливо среса косата си на път по средата. Усмихнат, той влезе свойски като всеки друг гост и беше посрещнат с любезно „Добър вечер, сър!“ от майордома.
Кръвта му пулсираше тежко във вените. От постланото с мрамор фоайе можеше да чуе врявата на хорски разговори и смях, която долиташе от салона. Разнасяше се звън на скъпи кристални чаши и звуци на пиано, приглушени от оживените гласове. Шоз влезе в хола. Поспря се на прага и обхвана с поглед около стотината гости.
В къщата имаше няколко салона. Този беше най-обширният, ако не се броеше балната зала, и беше докрай изпълнен с хора. Шоз изучи внимателно блестящата тълпа от облечени в ярки рокли с голи рамене и обкичени с бижута жени и техните кавалери в официално вечерно облекло. Люси не се виждаше никъде.
Ала забеляза родителите й. Те не бяха единствените, които разпозна, Шоз устреми поглед във високия, рус и красив Леон, който се чувстваше изключително на място сред своята елегантна среда. Съпругът на Мериан, Роджър, разговаряше с Дерек Браг, чиято сребърна грива не можеше да се сбърка. До него беше единият от синовете му, заедно с русата си жена, известна актриса. Шоз мислено изруга, щом разбра, че целият клан Браг се бе събрал в града заради сватбата на Люси. Не беше необходимо да го разкриват още сега.