Когато той се махна от нея, тя остана неподвижна. В следна момент Шоз се изправи и затъкна ризата в панталоните си.
Люси притвори очи. Не беше възможно всичко да стане по този начин. Тя трябваше да каже нещо, за да не го остави да си тръгне ей така. Ала той правеше точно това — напускаше я отново.
Тя се опита да се усмихне лъчезарно.
— Е, поне това е едно от нещата, които правим добре заедно.
Страхуваше се да бъде сериозна, лекомислието винаги беше по-лесно за подражание.
— Но никога не стигаме до него без бой.
Той се извърна рязко и се наведе за сакото си. Люси трябваше да се пребори с остър емоционален пристъп, предизвикан от предстоящото му напускане.
— Шоз?!
Той не се обърна да я погледне, но тя знаеше, че слуша внимателно.
— Колко дълго ще останеш в Ню Йорк?
Шоз надяна дрехата, след което застана пред нея.
— Утре заминавам за Куба.
— Утре?
— Разочарована ли си? — запита той и я погледна в очакване.
Думите му бяха необичайно прости и ясни, лишени от прежния сарказъм и заядливост. Люси не успя да отговори. Толкова й се искаше да му каже, че е разочарована, ала беше прекалено горда.
Само щеше да му достави незаслужено удоволствие. Отговорът щеше да е язвителен и навярно циничен. Тя скочи на крака и изтърча в банята. Там падна на колене и се вкопчи в ръба на бялата порцеланова вана.
Напрегна слух, за да чуе нещо. До ушите й достигна скърцането на пода под нозете му. Стори й се, че ще се задуши от напиращите сълзи.
Не си отивай, помоли се безмълвно тя. Не ме оставяй! Не и този път!
Тя се извърна да го погледне. За един кратък миг й се стори, че прочете в очите му съчувствие. Помисли си, че Шоз ще отиде при нея, за да я прегърне. Вместо това той стисна зъби, обърна се и излезе.
Когато чу захлопването на балконската врата, Люси рухна окончателно. Той си заминаваше на следващия ден и разбиваше сърцето й. Сълзите най-после рукнаха безспир.
41
Точно на следващата сутрин скованата от притеснение Люси бе въведена в един от салоните, докато чакаше да извикат Леон. Осъзна още по пътя към Клакстънови, че не ще може просто да остави бележка, а ще трябва да обяви лично, че венчавката се отменя. Ето защо подскочи, когато годеникът й пристъпи с усмивка в стаята.
— Знаеш ли, че не е на хубаво, ако младоженецът види булката преди сватбата? — престорено я укори той.
Тя навлажни устни.
— Леон… виж какво. Съжалявам, но не мога да се омъжа за теб.
— Това някаква лоша шега ли е?
— Не.
Поразен, той пребеля като платно.
— Ужасно съжалявам, Леон.
— Само ми обясни защо…
— Не те обичам.
— Това какво общо има? — кресна той.
— Твърде много — особено в един брак. Няма нужда да ме изпращаш. Сбогом.
Тя си тръгна, преди той да реагира, и се прокле мислено като страхливка, задето искаше да избегне по-нататъшния сблъсък. Чувстваше се кошмарно, защото се отнесе с него твърде зле, но докато пътуваше към дома в една от каретите на Браг, усещането за вина започна да избледнява пред мисълта за новата битка, която й предстоеше. За щастие, в преддверието попадна на майка си. Грейс тъкмо си слагаше наметката и без съмнение се готвеше да излиза, улисана в последни приготовления преди сватбата вечерта.
— Мамо, може ли да поговорим?
— Люси! Осем и половина е. Къде ходиш толкова рано сутринта?
Люси подаде пелерината си на един слуга, изчака го да се отдалечи и тогава поде:
— Отидох да се видя с Леон, мамо.
— Но защо?
— Защото отмених венчавката.
— Отменила си я!
— Аз не обичам Леон. Не мога да се омъжа за него.
— Люси, осъзнаваш ли какво си направила? Мислех, разбираш, че това щеше да оправи всичко!
— Просто не мога да го направя, мамо. Знам прекалено добре колко сте щастливи вие с татко. Ако не мога да имам такъв брак, тогава не искам да се женя въобще.
— О, скъпа. — Грейс изтича и я взе в обятията си. — Сигурна ли си, Люси?
— Абсолютно.
Майка й я погали по косата.
— Аз ще се погрижа за всичко. Ти се качвай горе.
— А татко?
— И за него ще се погрижа.
Люси я прегърна.
— Колко добре ме разбираш.
— Надявам се, че ти пък ще разбереш баща си — отвърна Грейс кротко. — Той иска само най-доброто за теб.
— Знам.
Разбира се, баща й бе шокиран и разярен, толкова разярен, че отказа да й говори. Напрежението между тях бе по-ужасно от всякога. Когато с Рейд се засичаха из къщата, той стискаше зъби и не искаше даже да я погледне. Трябваха му няколко дни, за да поомекне. Когато това стана, той отиде в стаята й и мрачно заяви, че желае само дъщеря му да бъде щастлива — бе сигурен, че тя прави грешка, но му се късаше сърцето да гледа как се отчуждават един от друг. Сетне двамата се прегърнаха.