Сред тълпата настана истинска буря от възгласи. Люси погледна към Марти на терасата. Беше много близо и сега го виждаше почти идеално. Костюмът му стоеше зле, в чертите му имаше нещо индианско, лицето му имаше високи скули, но бе широко и плоско. Той вдигна юмрук във въздуха и извика.
Тълпата повтори като ехо. „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“
Скандиранията нарастваха и отекваха около нея. Люси бе потресена от въодушевлението и огромната енергия. Тя се взираше във водача — изражението му бе на победител. Вратата зад него се отвори и оттам излезе друг мъж, който зашепна напрегнато нещо в ухото на Марти.
Люси замръзна. Сърцето й сякаш спря. Мъжът бе висок, мургав и носеше избелели „Левис“. Не може да бъде. Това не може да е Шоз.
Щеше да го познае винаги, дори от такова разстояние, даже когато лицето му бе почти закрито. Тя не сънуваше — това бе Шоз, тук, насред протестиращите хора!
Той се отдалечи от Марти и Люси съзря грубите му, мъжествени черти. Трепереше. Какво прави той тук? Какво общо има с кубинския бунтовнически лидер?
Тя разбра, че погледът му се плъзга по хоризонта, не по тълпата, като че търсеше някого или нещо. Не можеше да отвърне взор от него. Той като че ли чувстваше това, защото изведнъж погледна надолу — точно към нея.
Погледите им се срещнаха и се задържаха — той я позна, очевидно шокиран.
Тълпата все така скандираше: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“, докато двамата се гледаха. Далеч в съзнанието си Люси отчете, че наблизо се чу трясък от счупено стъкло. Отекнаха одобрителни викове. Звукът на още счупено стъкло привлече вниманието й и тя се обърна, за да погледне назад, но не видя нищо, освен вълнуващото се, гневно море от хора. Внезапно тонът на тълпата се промени. Люси долови ярост, безумие. Чу как скърца и се разцепва дървесина, а после пред собствените й очи един кабриолет — нейният кабриолет — бе преобърнат от множество крещящи младежи.
Люси се вкамени от страх. Огромен камък; хвърлен от множеството, удари един прозорец на сградата пред нея и той се счупи. Полетяха още камъни, някои в опасна близост, и останалите прозорци започнаха да се трошат един по един. А лозунгите не спираха: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“
После някой я бутна и тя падна от стената.
Тълпата бе струпа на толкова нагъсто, че я задържа. Люси погледна нагоре — Шоз и Марти бяха изчезнали. Жегна я разочарование, което бързо прерасна в истинска паника. Събраните я блъскаха и бутаха наляво и надясно. Бесният шум на разрушението вече ги обграждаше отвсякъде — счупени дървета, стъкло, хора, пищящи от радост или ужас, неизменното „CUBA LIBRE!“, сирени, уплашено пръхтящ кон. Някой я удари толкова силно, че тя помисли, че ще падне и ще я смачкат. И изкрещя.
Отново я бутнаха, този път изотзад, и тя падна на колене. Някой стъпи на ръката й и тя отново изкрещя, когато усети, че й призлява. Не трябва да припада, трябва да се вдигне, иначе тълпата ще я смачка! Ужасът й даде свръхчовешка сила и Люси издрапа с нокти и зъби, докато се изправи, като разблъска непознатите около себе си така, както те бяха блъскали нея.
Задъхана, но вече на крака, приклещена между хора, които не виждаше, Люси не се опитваше да се бори с тълпата. Множеството я тикаше напред и тя му се подчиняваше, а по лицето й течаха сълзи на страх. Не можеше да диша. Клаустрофобията бе по-силна. Тълпата напредваше и тя отново загуби равновесие. Сграбчи нечие рамо, докато зад себе си усещаше нещо влажно, излъчващо топъл въздух. Чу пръхтене и разбра, че това е кон. Люси изпищя от ужас, когато муцуната на коня я бутна отново и тя се спъна в някого. Трябваше да се мръдне, ако не искаше да бъде прегазена. Ала не можеше да се движи, обградена от тела. Една ръка я хвана за косата.
Люси се опита да избегне коня, но хората й запречваха пътя. Ръката я задържаше. Тялото на животното я буташе напред.
— Люси!
Тя се извърна, а ръката й посегна да впие нокти в непознатия, който не искаше да я пусне. До нея конят потропваше на място, а копитата му се отриваха в краката й. Люси изръмжа и сграбчи китката на мъжа, която опъваше кичурите толкова безмилостно, сякаш щеше да й отскубне скалпа. Тя се опита да го ухапе като див звяр.
— Люси! — извика Шоз.
Тя го позна и тялото й омекна. Той се придвижи напред с царственото черно животно и Люси усети как копитото на коня допира глезена й. Шоз я сграбчи през мишниците и я качи пред себе си. Тя се притисна към него.