Поне животът й вече със сигурност не беше нито сив, нито скучен.
На следващия ден се отправи да разгледа разрешените части на Хавана. Венида я предупреди недвусмислено къде да ходи и къде — че и дори имаше наглостта да даде указания на файтонджията. Люси предположи, че негърката иска просто да помогне, но мисълта да бъде наставлявана определено не й допадаше.
Една от първите й спирки бе американското консулство.
Искаше да се срещне със секретарката, която Шоз бе споменал. Джанис бе ниска, закръглена жена към петдесетте, а видът й накара Люси да се засрами от заключението, което първоначално си бе извадила. Не беше избрала най-подходящото време за посещение — в консулството цареше безпорядък заради бунтовете от предния ден, а телеграфът между Вашингтон и Хавана бе направо прегрял.
— Простете — извини се Джанис с разтревожен вид. Какофонията от пишещи машини, телефони, телеграфи и гласове почти я заглушаваше. — Тук сме почти в извънредно положение — само това му трябва на Маккинли, да обяви война на Испания!
Люси потрепера при тази мисъл. Революцията набираше сили, а американската преса бе започнала да прави предположения доколко е възможно навлизане на американски сили, които да отвоюват независимостта на Куба. Докато беше в Ню Йорк, идеята й изглеждаше абстрактна, но сега, сред хаоса в консулството, картината доби истински, ужасяващи размери.
— Джанис, ще дойда друг път.
Тръгна си, но миг преди това чу как Джанис развълнувано споделя със своя помощник, че Държавният департамент е поставил парахода „Мейн“, намиращ се в Кий Уест, Флорида, в състояние на бойна готовност. Изскочи навън, в слънчевата утрин на Хавана. Там, сред големите, величествени правителствени сгради, всичко изглеждаше мирно и спокойно — като че бунтовете от вчерашния ден и революцията въобще не съществуваха.
Люси се зачуди що за отношения съществуват между Джанис и Шоз. Джанис работеше за правителството на САЩ; а Шоз бе очевидно дълбоко свързан с бунтовниците. Да не би тя да е шпионка? Шпионка на бунтовниците? Иначе защо ще праща съобщения на Шоз? Или да не би той да е шпионин? Вълнението внезапно обхвана Люси и тя се спря. Когато бяха в Браунсвил, дядо й каза, че правителството праща Шоз в Куба да снабдява бунтовниците с оръжия. А ако работи с Джанис, значи е шпионин на Съединените щати. Тя не знаеше дали да се страхува от Шоз или да се гордее с него.
На четвъртата й вечер в Хавана испанският генерал-губернатор даде малък прием в чест на току-що пристигналия нов американски консул. Джанис бе осигурила на Люси покана. Обществото на американците в Хавана бе малко и затворено, но тя бе част от клана Браг, тоест приятно допълнение, и затова вече се бе срещнала с повечето от съпругите на работещите в консулството. Приемът се даваше в двореца на генерал-губернатора. Люси бе представена на висши служители на испанското правителство, както и на останалите чужденци и техните съпруги. Събирането не бе различно от кое да е подобно нюйоркско събитие. Мъжете флиртуваха с нея открито; жените очакваха от новодошлата да разсее скуката на заточението им. А тъй като бе пристигнала направо от Щатите, всеки се надяваше тя да изясни „истинските“ настроения в Америка. Ще започне ли Вашингтон наистина да воюва заради шепа кубински бунтовници?
Твърде скоро групата, към която се бе присъединила, започна да разисква оживено последните подвизи на един от революционерите, когото те наричаха Ел Американо. Както обикновено, той бе атакувал и измъчил испанските войски под носа на правителството, този път в Кастильо дел Моро — там бе паднала бомба, която бе разрушила част от укреплението и бе причинила страхотен хаос и объркване. Американците определено му се възхищаваха.
— Той наистина ли е американец? — попита Люси побледняла. Веднага се сети за Шоз.
— О, не мисля — отвърна една от секретарките на консулството. — Наричат го така, защото говори английски като янки, докато повечето кубинци имат британски акцент. Казват, че е черен като самия дявол — сигурно отчасти индианец, отчасти негър — но иначе кубинец. — Жената се засмя.
Люси нямаше време да се замисли над подозренията й. Защото видя Леон.
Истински шок. Той стоеше в другия край на стаята и се взираше в нея хладно. Тя не можеше да повярва на това съвпадение и пребеля. Дипломатът се обърна настрани, но тя се окопити, извини се и тръгна към него.
— Какво правиш тук!
— Същото бих те питал и аз — рече той студено. Огледа откритите й рамене със смесица от интерес и отвращение, а тя се почувства разголена в жълтата си рокля.