— Реших да напусна Ню Йорк.
— А аз съм новият американски консул.
Тя ахна удивена.
— Мислех, че назначението ти е в Пуерто Рико!
— Така е. Но това е ново назначение — отсече Леон, обърна се грубо и се отдалечи, като я остави сама насред стаята.
— Много глупав човек — рече някой зад нея.
Люси се обърна, притеснена, че някой е видял колко зле се е отнесъл с нея новият консул.
— Досега не сме си говорили, за което искрено съжалявам — продължи генерал Валериано Уейлър.
Познаваха се бегло, но наистина не бяха водили разговор. Люси успя да се усмихне, все още в потрес от присъствието на Леон в Хавана. Генералът бе висок и красив, с кестенява коса, маслинена кожа и бледосини очи — ала все пак не я привличаше. У него имаше някаква осезаема напрегнатост. Той бе военният, печално известен в Щатите с политиката си да събира местното население и да го затваря в определени участъци, привидно за да създава демилитаризирани зони, където бунтовниците да нямат никаква подкрепа. Според сензационните репортажи в пресата, лагерите на Уейлър бяха претъпкани, зле снабдени и изпълнени с болка и смърт.
— Здравейте, генерале — поздрави Люси безизразно.
Той пое ръката й и я целуна. Допирът на устните му не бе приятен.
— Вие сте истинска красавица, мила моя, невероятна. Виждам, че вече се срещнахте с новия консул.
Да поддържа разговора ли имаше намерение или подпитваше?
— Благодаря ви — отговори Люси. — Леон и аз сме стари приятели; семействата ни са много близки.
— Наистина ли? Колко е малък светът! Значи трябва да харесвате сеньор Клакстън.
— Той ми е приятел. Някога ми беше и любим. — Люси не я бе грижа за посоката на разговора, нито за това, че призна повече, отколкото й се искаше.
— А, да, разбирам. Бедният човек изглеждаше малко раздразнен.
— Сигурна съм, че просто си въобразявате.
— Обичам предаността у жената.
— Предполагам, че обичате предаността у всичките си подчинени, генерале.
— О — отвърна той с усмивка, — сигурен бях, че умът ви не отстъпва на красотата. Посетихте ли вече Маравиля?
— Не, но имам намерение. — Искаше й се да види плантацията отново. И Уейлър забеляза това.
— Разбира се, не можете да пътувате дотам сама заради бунтовниците. Значи мога да ви бъда от полза. Утре имам среща с някои от командирите си по места недалеч от Маравиля. Ще се радвам да ме придружите дотам.
Умът на Люси препускаше бясно. Инстинктите й я предупреждаваха да не ходи никъде с генерала; от друга страна, какъв по-безопасен ескорт можеше да си пожелае? Беше в Хавана само от няколко дни, но знаеше, че не може да отиде до Маравиля само с кочияша.
— Не знам.
— Ще дойда утре към осем. Имате цяла вечер за размисъл.
Американката отвори уста да се възпротиви, но офицерът се поклони и се отдалечи. Тя почувства облекчение, защото краткият им разговор я смути. Реши, че колкото и да й се иска да види Маравиля отново, няма да ходи там с Уейлър.
Тръгна си от празненството малко преди полунощ и беше една от първите. Колата я чакаше и лицето на кочияша грейна, като я видя. Пътят до вилата бе кратък, а нощният въздух — топъл, неподвижен и мек. Разбра, че е уморена едва когато Венида й отвори, но й стана приятно — бе прекарала чудна вечер. Тя се усмихна и подсвирна, докато влизаше в разкошната розова стая.
— Къде, по дяволите, скиташ цяла нощ?
— Шоз! — изкрещя Люси.
43
— Къде, по дяволите, скиташ?
Люси едва се окопити от шока, когато го видя да стои на средата на спалнята й.
— Какво правиш тук?!
— Или по-точно — процеди той, докато погледът му попиваше жълтата й рокля с гол гръб, — с кого, по дяволите, беше?
Стори й се, че чува шум, и изведнъж осъзна колко я компрометира присъствието на Шоз в спалнята. Обърна се и бързо затвори вратата.
— Какво значи това?
— Значи с кого, по дяволите, спиш в момента! — кресна той и удари с юмрук огледалото над бюрото от махагон.
Люси остана с отворена уста — огледалото се разтроши, а парченцата нападаха по бюрото и на пода. Шоз стоеше неподвижен с все още протегната напред ръка, докато кръвта му започна да капе по прекрасния килим от Обюсон. Господарката на къщата потрепери.
— Какво направи! — извика тя, втурна се към него и сграбчи китката му.
— Дявол да го вземе — прокле той. — Само ти ми действаш така.
Люси вече бе влетяла в банята, бе взела от там пухкава розова кърпа и я увиваше около ръката му.
— За твое сведение — рече тя хладно, когато си спомни за злобното му обвинение, — бях на празненство.